петък, 22 декември 2017 г.

Една цигара, два през нощта и Мартин

Амиииии не съм писала отдавна... всъщност не съм писала от(теб). И сега усетих, че просто трябва... тъй като имам толкова много неща, а няма на кой и няма как на теб и тук ми остана само май. Не знам дали ще успея точно да формулирам и дали някога ще имам шанса да ти го прочета, но ще пиша чувства, за да не ги забравя и да знам, че не съм сънувала. Та.. не знам как в 2 през нощта се оказа, че си близо до вкъщи. Не знам как 10 минути преди да ми пишеш мислех за теб дали си добре... И със сигурност не знам защо дойде до входа ми и седяхме в него до 3. Ти, перфектен, черно палто и обувки. Аз, ужасна, розова пижама, плюшени домашни ботушки, увита в шарено одеяло и безумно рошава. Седим на стълбите между първи и втори етаж
"за по цигара". Три любими думи, три думи пълни с всичко. Помня, че ти забраних да бъдеш толкова красив... И винаги става твоето! А аз никой друг не слушам и на никой никога не се подчинявам. Е да, освен на един Мартин. Един Мартин, който виждам след 2 години отново зимата. Един Мартин, който сънувам и усещам с всичките си сетива. Мартин, който 3 пъти ме пита какво има, след като 2 пъти вече съм отговорила, че всичко е наред и съм окей. Един Мартин, който винаги усеща и винаги знае. Един Мартин. Единствен. И една объркана Алиса, която 2 години обяснява на всеки, че не обича да се гушка и бяга от прекалени близости, а при неговата прегръдка остана цялата по него, и той по нея. Добре де, 3 бяха прегръдките. И една Алиса, която при най-малкия мирис на мъжки парфюм по себе си, се къпе 5 пъти... след 3 прегръдки от един Мартин й се искаше цял живот да мирише на него.
В момента стоя по хавлия от 40 минути и не искам да вляза да се изкъпя, защото пустата ми коса мирише още на парфюма ти -_- А не знам кога пак ще те видя и дали ще те видя някога пак... "ти така си мислеше и преди 5 години хаха". Много неща си мислех Мартине, и интересното е, че не съм спирала да си ги мисля и да си ги представям и изживявам в главата си. Помня и как приятелите ти ти бяха казали, след като им беше разказал за мен "брат или е нереална или е жената на живота ти". Първата ми мисъл беше да напиша "..ами явно съм била първото", но ти нали все ми се караш за тая тъпа неувереност и добре, няма да го пиша хах.. Истината е, че не знам коя съм и ти кой си, толкова пъти съм те сънувала все едно от други животи и в този живот искам да съм с теб. Само не се отказвай от мен. Прав си, нищо не е просто съвпадение и знам, че пак сме се срещнали с причина... случайно. Но искам следващия път да се срещнем с причина, нарочно. Искам да съм това, за което все ми говориш, че виждаш, а аз не виждам. Искам да сме двамата и да сме достатъчни. И не искам да е сън. Не искам да е веднъж по Коледа. Не искам да не знам дали ще те видя пак и да ми се къса сърцето, защото очите ми не могат да заснемат колко си съвършен докато ми разказваш за гадния сок от горски плодове, който си пил. Искам да е слънчево и навън и в мен и в теб. И да хванеш ръката ми. Да ме заведеш на пейката, където седеше сам и си четеше "Предречено от Пагане" и ми звънна, за да ми кажеш как любовта им с Хан Аспарух ти е напомнила за нас. Искам да ме заведеш навсякъде. Даже не ме води, аз ще те последвам където идеш. Само теб. Винаги. И не знам защо за втори път пиша за теб, след стиха и пак се разревах... страшна лигла. 
 - Още ти пазя стиха и писмото.. :) 
 - Е то оставаше и да не го пазиш, щях да те убия.
 - Хахаха толкова си сладка..

понеделник, 6 март 2017 г.

Когато Луната я няма

Небето е празно и заспива само,
защото няма кой да му свети.
Скрита Луната изписва с перо
стихове тъга по житните полета.
Не и се грее тази вечер,
и светът под нея спи във мрак...
Магия сърцето и обрече
да принадлежи на Върколак.
Тя го чака търпеливо
през девет планини в десета,
да се върне и да я открие
по стъпките на лунната пътека.
А той във сенките сега заспива
от битки и надежди уморен,
самотата нежно с одеало го завива
и държи душата му във плен.
Насън Луната го целува, 
а той и гали златните коси..
тя със обич го лекува,
а той я кара да блести.
Прошепва тихичко на него тя
преди да си отиде с мрака..
"Аз съм твоята Луна,
там съм..
и ще те чакам."

сряда, 29 юли 2015 г.

Париж, малко вино и много Мартин


Няма да се бавя, ще съм кратка,
достатъчно време ти изгубих.
Думи, обещания... така нататък,
невидяни, несбъднати, нечути.
Оставям ти небето. На него подредих
падащи звезди, които съм събрала.
И когато ти е болно просто погледни..
Усмихни се и ще се почувстваш цял.
Уших ти нощи от коприна,
ще те галят и целуват вместо мен.
Ще оставям в празни чаши вино
за да те лекуват, когато си ранен.
И всяка нощ ще те сънувам
ще те предричам, като Пагане.
Ще ти пея, ще те пазя, ще воювам
и ще гледам винаги да си добре.. 
Като се събудиш няма да ме помниш,
но кафето ти ще е със дъх на мед.
Сложих ти магия, две лъжички обич,
 щипка вяра и усмивка на дете.
Не искам да те пускам, още не.
Оставам в теб някъде отляво.
Докато гласът ти още е по мен.
Няма как да те оставя, съжалявам..