петък, 2 декември 2011 г.

Спирка - ''Страната на чудесата''

Нощна песен от есенни листа
напомнят ни, че идва зима
и тук със теб скрити от света
шептим си докато заспиваме.
Разказваш ми легендите за теб
и ме караш тихо да се смея,
а аз измислям някакви куплети,
с които мъничко да те разсея.
А после ме погалваш по косата
и ми казваш колко съм красива,
аз пък те целувам по устата
и се чувствам истински щастлива.
Парфюмът ти е целият по мен
по кожата ми, дрехите и вятъра
и някъде на някое дете
четат за нас във книжките без автори.
Разказват ни във детска приказка
с чеширски котки и кралици,
разказват и ни правят истински
под подвързията на златните корици.
А отзад на приказният ни буквар...
кратко и прилежно е написано
Ти си моя Луд Шапкар,
а аз съм твоята Алиса.

събота, 19 ноември 2011 г.

Малко преди 21


Ако ти кажа, че си мил
ще останеш ли такъв до края ?
И покажа, че съм силна
или поне, ще се старая...
Ще ме хванеш ли кажи,
ще ме държиш ли без да пускаш ?
Дори когато те боли,
в теб да си остана гушната.
Ако призная, че си важен
рано ли ще ти се стори ?
На ушенце искам да ти кажа,
че със друг не искам да говоря.
Странно ли е, че когато
гледам през прозореца си търся теб ?
Между колите и хилядите непознати
очаквам твоето лице.
Ако ти кажа, че малко се страхувам
и вече нямам доверие на тъмнината,
ще поискаш ли наистина да ме целунеш
и да не изпускаш и за миг ръката ми ?
Ако те разкажа тази вечер във стиха си
това ще значи ли, че искам да съм с теб..
Или защото идва зима и е късно
и просто пиша изморени редове.
Не знам, спирам да се питам.
Искам просто да ти кажа две неща,
едното е че искам да опитам,
а другото е тайна, засега..

сряда, 2 ноември 2011 г.

Заблудената Алиса

По - миналата нощ беше на-уникалната в живота ми. Най - пияната. Най - ненормалната.... и най - безпаметната. Но едно от нещата, които помня е, че пуснаха онази песен, която ти нарече наша. Не помня как съм набрала номера ти... как съм фокусирала че и съобщение да ти напиша. Не помня и какво съм казала.

Единственото, което знам е, че не беше редно. Че не бих го направила попринцип, не знам защо тогава го направих. Няма и да търся причина, няма да се оправдавам пред себе си, няма и обяснение да ти дам. Не мога повече да тичам след теб. Да те следвам и да се загубвам. Гледаш ме от далеч, изчакваш ме, за да те настигна и точно когато си помисля, че те хващам... ти отново се оказваш на километри от мен. А аз една заблудена Алиса в собствения си чудат свят. Не, не си моят Луд шапкар. Той не би ме оставил сама да се лутам без посока. Би ме научил на песен, която когато съм в беда да запея и да намеря пътя си. Ти си онзи пухкав бял заек, който не знае какво търси и за това не позволява да бъде намерен. Следвах те неотлъчно. Всички ми казваха да внимавам - белите зайци лъжат. Но аз им се скарвах „Грешите! Той е Лудият ми шапкар!''. Е, излиза, че не си. Така че, бягай, този път няма кой да те гони. Може някоя друга Алиса да тръгне след теб, но запомни... тази тук до болка беше истинска. Бягай. Аз оставам. И когато чуя смеха на моят Луд шапкар, ще разбера, че е дошъл, за да ме върне в Страната на чудесата.

четвъртък, 6 октомври 2011 г.

Две тъжни луни

Отново ще се скрия, извинявай.
Не си виновен, аз си го реших.
Не се чуди, не се и обвинявай,
просто имам нужда, разбери.
Недей много да ми липсваш,
не мога постоянно да те чакам..
Ще накарам и сърцето си насила
да те поостави някак си .
Поне за ден, за два, за седмица,
не искам да съм ти позната..
Искам да разтворя златните си дневници
и да те разкажа на Луната.
Когато ми е тъжно, винаги я има.
Поглеждам я и тя ме приютява.
В синия си дом на чаша вино,
за нейното небе да ми разправя.
Гизди се за него всяка нощ
и го чака да се стъмни, за да го посрещне.
В скута й от звездно-сив разкож,
да я целуне и уморено да полегне.
Заспива, с пръсти във косите й,
заспива, с мириса на нея,
и тя заспива лежейки на гърдите му,
и се надява слънцето да не изгрее.
Но то изгрява и отново ги разделя..
Събуждат се далеч един от друг,
Тя прозрачна, а той без нея
ще гърми за да може да го чуе.
И така с Луната стаени в небосклона
роним си звезди от липсване..
а те ти падат нейде над балкона,

..за да си ме пожелаеш ако искаш.

сряда, 17 август 2011 г.

Криеница

Обърни се и преброй до девет
а аз ще се изгубя в тъмнината
и девет пъти ще се връщам и отивам
но ти не се обръщай, а почакай.
Мога да се крия, някак свикнах..
мога и да бягам, вече мога.
Може би ще поискам да те викна
а може би ще замълча. Отново.
Но ти не се сърди,
можеш и сам да ме откриеш
оставила съм ти следи
по крехките стъбла на вишните.
С буквичка отгоре върху всяка
ти написах нещо мъничко и скрито
издълбах го с клонче по кората
а луната прилежно ме подписа.
И деветте светулки си оставих,
за да те опътват, проследи ги.
Но и те изчезват, не забравяй
губиш по една на всяко спиране.
Ако пък последната и тя си тръгне
и си помислиш че съм се прибрала,
обърни се, нищо че е тъмно...
ще видиш, че след тебе съм вървяла.

четвъртък, 21 юли 2011 г.

Една сънена представа

Доста след полунощ е.
Навън, на балкона седя.
Сънена, но будна все още,
разказвам си приказки, за да заспя.
Пък сънищата съм си ги скрила..
в една гора, далеч от всеки
и когато остана без сила
там се скривам и ми е леко.
А тази гора е вълшебна,
с много магия, светулки, дървета,
а аз вървя и рисувам
запълвам с пастели всички полета.
Дори когато ми се мълчи..
рисувам, не искам да спирам..
измислям си смях и лъчи
и няколко целувки избирам.
Ех тази приказна гора,
само тя ме чува и разбира.
Тук си ми харесва, за сега
и не мисля май да се прибирам.
Хубаво ми е далеч, на тихо.
И години ще минат ако трябва..
Името ти на ръката си написах
за всеки случай, да не те забравя.

сряда, 13 юли 2011 г.

Многоточие от ноти

Трудно ми е да говоря..
като няма за какво.
Трудно е да кажа
каквото и било.
За това мълча и си рисувам ноти
и те са песни.. и мелодия и смисъл
и говорят повече от мен самата..
разказват за този, който ги е писал.
Пращам ги по личния ми гълъб,
връзвам ги за лявото краче.
Пътят му не ще е лек, а дълъг...
но рискувам.. за да ти ги занесе.
Рискувам, да, но ти не знаеш.
и едва ли ще го разбереш...
едва ли ще ме разпознаеш,
и думите ми разчетеш.
Той ще кацне и ще чуеш тихия му писък.
ще потропа на прозорчето ти изтощен,
за да остави малкия хартиен свитък..
с бледо розовата панделка от мен.
Но ти сега, не искаш... нямаш нужда,
имаш си и песни и книжа,
не ти се занимава с нещо тъй ненужно...
с някакви си нарисувани слова.
Но спокойно, аз разбирам,
вслушвам се даже докато мълчиш.
Взимам си ги думите и песента си взимам,
но сърцето ми можеш да го задържиш.

събота, 2 юли 2011 г.

Малинено сладко

Виждам, че си легнал..
и започвам да шептя.
Mинах покрай теб, завих те.
И те погледах малко, ей така.
Мъничко де, иначе не може..
как да те подмина със замах,
и понеже няма кой да ти разкаже..
сгуших се при тебе.. и заспах.
Приспивният ти мирис на малини,
тихо ми шепти...
"тук съм аз, не бой се,
а сега поспи"....
Страх ме беше да заспя,
не исках да загубя време..
в сънищната си мечта -
утрото ти да не ме отнеме.
Ти си спи, спокойно спи,
аз съм будна и ще се сражавам
с безброй чудовищни лами
и от вещици ще те спасявам.
Пък утре когато се събудиш
не ще ме помниш вероятно,
но ще съм оставила в съня ти
нещо розово от мен, и вкус на сладко.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Ако ти се помълчи с мен

Здравей. Отново пиша тук,
знаеш, че другаде не бих...
така изказано без звук,
мога да го вместя.. в стих.
Мълча понякога и не за друго,
просто ми е леко с тишина.
И със риск да бъда леко груба...
предпочитам нея.. за сега.
Мълчи и ти,
нека помълчиме заедно.
Без да мислим..
без да се стремим..
без да се опитваме да е забавно,
нека просто помълчим.
В мълчанието, хората са казали,
можеш да откриеш много думи.
Всяко нещо неизказано..
мислите си, чувствата и разни други.
Ако пък поискаш - говори.
Аз мога и да слушам без да гъкна,
и ако думите ти ме ранят, не ме мисли..
ще те пообичам малко, а после ще си тръгна. :)

сряда, 15 юни 2011 г.

Театрално

Всеки ден е като нов
всеки ден е равен на обичам,
като написано във малка строфа,
в която срещам някой друг, различен.
Някой непознат, горящ,
и знам, че той ще ме обикне.
някой, който ще остане за ноща
и ще ме пази без да мигне.
Но някакси не искам да го виждам,
още не... нека се забави,
и без това свикнах да го чакам
даже мислех, че ме е забравил.
Знаеш ли, прилича ми на теб,
също толкова разсеян, непринуден.
В театъра го виждам най-отпред,
разсмива ме, покланя се, а после тръгва.
А аз оставам, даже след това
след като се спуснат тежките завеси,
след публиката, след спектакъла,
чакам следващата му пиеса.
Омръзна ми да си отивам..
да преодолявам и забравям,
защо ми е да те приспивам
и в спомените си да те оставям.
Ще има много други постановки зная,
с друг сценарий.. нов герой и чувства
но щом прожекторите се угасят накрая..
не ще усетя същото изкуство.
Не е ли някакси наивно,
че не искам друг на сцената да срещам
не искам ролята ти друг да взима
на принцът в просяшката дреха.

петък, 10 юни 2011 г.

Разни дилеми

Дали да пиша..
дали да покажа..
само въздишам,
какво да ти кажа.
Дали да се радвам,
дали да вярвам
постоянно се чудя..
какво да направя.
Дали ще ме чуеш,
дали ще усетиш..
дали ще ме видиш,
дали ще се сетиш.
Дали да извикам
че те искам до мен,
или да изчакам
до някой друг ден.
Да изчакам до утре..
до Сряда
до някога..
да изчакам
звездите
морето
и лятото..
Дали да изчакам ти да ме викнеш
и дали ще съм там след като мигнеш.
Незнам, и незнам
какво да ти кажа
виждам те там
на улицата по паважа.
Виждам лицето ти
във всеки разминал се
и прескача сърцето ми,
че тук някъде скрил си се.
Но не, отново и отново
не те виждам, няма те
тръгвам тогава..
И когато се срещнем,

попътни миновачо,
може би ще остана
там с теб във здрача..

вторник, 31 май 2011 г.

Една нощ.. и малко повече

Ето тук съм, пак не спя.
Пак във размисли за теб..
пак рисувам си сърца,
и си драсвам някой друг куплет.
Май запомних ти очите,
мисля че и усмивката ми е позната..
на приглушено тъмно, някак скрито
там, в пространството, насред тълпата.
Не, не помня.. не трябва да се сещам,
не искам да го мисля и задълбочавам.
Прекрасно беше да те срещна..
и със размисли не ща да го развалям.
Имаше и други.. много други хора,
познати, непознати и аз не знам.
Исках, а не можех да говоря,
дори не вярвах, че сме там.
И попита ме на сутринта отново някого,
как се чувствам, дали не съм размислила,
и ако мнението ми за теб от някога,
не се е променило.. сега на истина.
Ами всъщност да - отговорих тихо..
промени се, вече не е същото,
но отсреща забелязах задоволсвто скрито,
и побързах да добавя в нищото -
Не е същото въобще,
по-прекрасно е от всичко,
пред мен видях най-красивото лице,
по-красиво от на снимка или клипче.
И точно този образ,
който много подминавали са с лекота
ме накара да го сбия в малък откъс
..на изкуство, чар и светлина.