сряда, 15 февруари 2012 г.

Valentine's Day... my ass

Тишината в стаята се проряза с едно "Не мога бе, не мога, НЕ МОГА !", а после се чу тъп удар в стената с глава. Дам, Алиса беше застанала със забит в земята поглед и навярно отново водеше дуел с другата Алиса в себе си.
-Пак са се хванали за гушите. - промърмори под носа си пушещата гъсеница Абсолем.
- Чух те. - изрепчи се Алиса.
- Надявах се да си ме чула. - погледна я апатично той и издиша в лицето й кълбо дим.
- Моля те, тази вечер не ми е до завъртяните ти твърдения относно безрасъдството ми.
- Безрасъдство ? Всички останали му казваме любов. - усмихна се с крайчето на устата си гъсеницата, защото знаеше, че това ще я подразни и същевременно затапи. След това потъна в сън.
- ........ .
Да. Мълчание. Това се чуваше от Алиса. Какво можеше да каже всъщност ? Абсолем не беше единствения, който й го натяква. Това, което я мъчеше реално беше, че не може да приеме действителността си. Не може да проумее как на нейната възраст (от скромните двадесет години) един човек умее да я кара да се чувства като дете. Дете, знаещо пътя, по който минава всеки ден за вкъщи, но се колебае дали да не опита да мине и по друг маршрут. Дете, на което му се ще да рискува, за да разбере къде точно се намира и да знае повече за местоположението си. Но и дете, на което не му стиска, защото знае, че рискува да се изгуби завинаги. И сега Алиса спори. Спори със себе си. Спори с другата в себе си:
- Пиши му. - казва тя.
- Луда ли си ? Та той трябваше да ми пише още снощи! - кресна Алиса.
- Но нали ти написа, че се е чудил цял ден какво да измисли... защото заслужаваш нещо наистина вълшебно...
- Да... със 7 часа разлика. - завъртя очите си Алиса към тавана.
- Няма значение. Каза, че слънцето днес е греело за теб! - усмихна се другата и се завъртя свенливо.
- Да, но... Не знам. Може би е приятелски жест просто и това е. - заключи тя.
- Ох хайде кажи му, че чакаш от снощи да ти пише!
- Няма! Ще се възгордее! - начумери се пак Алиса.
- Но ти му събираш песни цял ден... - недоумяващо погледна я огледалната й страна.
- Събирах му, и ще му събирам още... Но просто заслужавам повече. Заслужавам да знае какво да ми напише. Заслужавам не да ми го пише... а да ми го връчи. Обичам цветята му. Сега къде са ?
- И той е объркан навярно колкото теб. И не, не го оправдавам. - побърза да добави - Какво ще постигнеш като не му отговаряш ?
- Не знам... Толкова ми е трудно. Ако му кажа, че неговите думи чакам от 20 часа насам... и че съм изтръпвала цял ден при извъняването на телефона ми.... и че като чуя любима песен, която съм забравила, си я записвам в телефона, за да му я пратя... какво ? Ако ме вижда само като приятелка, с това си държание ще си остана само като такава. Винаги. Не искам да го губя. Не искам нещата да се променят към по-зле. Не мога. Свикнах с присъствието му и с вниманието му. Говорим на един език. Недостъпен за другите език. Защо живеем в материален свят ? Защо всички вместо тела, не сме само по души ? Ако беше така, той щеше да е моята половинка-душа. Единствената душа, която знае как да се оправя с моята. Как да я отсърди, как да я отплаче, как да я отмълчи.
Докато се усети Алиса разбра, че в крайна сметка си говори сама. Диалогът се бе превърнал в монолог. Тя можеше с часове да говори за него. Винаги имаше какво още да добави към описанието му. И въпреки това едни думи не стигаха, познанията й не стигаха за да разбере какво се случва. И наистина я беше страх да узнае. Поне не все още. И се моли никога да не става прекалено късно за това.

П.С. Да. Мога да пиша за теб постоянно. И стихове и романи и приказки. Но ти не ги чети.

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Once upon a heart... wait what ?

Искаше ми се следващата ми публикация да е стих. Но не намирам думи.
Колко стиха съм зарязала така... и пък само края... не ми идва идея за началото. Винаги музата ми идва за какви да са ми последните думи. А край без начало няма, нали ? Както във всичко. Как да сложиш на една любов край, когато не й е бил даден шанс за начало. И пак се луташ някъде в средата. Някъде сега, в случващото се и си търсиш разни неща. Търсиш си внимание, търсиш място, търсиш цветя пред вратата си. И знаци търсиш. Знаци, че евентуално не всичко е илюзия. А тази моя любов (време е да започна да говоря в 1во лице) е публикувана толкова много пъти. В цели 11 публикации разказвана, страдана и мечтана, че вече дори не знам какво да кажа за нея. За 3 години така и не разбрах дали е споделена или я е страх да се сподели. Но е любов. Независимо каква, любов е ! Успоредно с другите любови, тя винаги е била тази любов, която те носи на ръце след като си си скъсала пантофките от бягане "към или от" някоя от другите. Превързва ти раните и ги лекува със смях. За това е толкова силна може би. Но щеше ли, ако нямаше нещо, с което да бъде съпоставена ? Ако имах само нея... щеше ли да просъществува и до днес или след дълбоко вглеждане в минусите й и тя щеше да избледнее ? Не знам дали искам да разбера. Тази любов ми е нужна да си е до мен. А и той има нужда да съм до него. Показвал, казвал и доказвал го е. Ами ако и двамата си мислим, че сме във "френдзоната" на другия ? Ами ако постоянно се разминаваме в решенията си на-накрая да признаем какво се случва ? Ако, ако, ако.. oмръзна ми този съюз. Може би най-накрая всичките феи наоколо ще излязат прави - времето ще покаже.