The two Alices.. only

Май най-накрая успях да се заинтересовам само от себе си. След като спряха всички да ми

повтарят, че трябвало да стана егоист и да не ме късаят останалите... Не, не. Не го постигнах, не го и искам. Не съм отгледана по този начин. Но все пак успях да се откъсна малко от мислите за чуждите животи, които ме заобикалят и да си избягам в Страната. Не ми се влюбва, не съм и влюбена. Осъзнах, че сега имам много по-важна връзка за преустановяване и заздравяване. Със самата себе си (другата Алиса). Време е да спра да я обвинявам за всичко. Да спра да я съжалявам и критикувам. Трябва да я извадя от меланхоличната книга в която съм я подредила между редовете, защото мястото й не е там. Ще започна да я ценя. Да се боря за нея и да я защитавам. Да спечеля доверието и гордостта й отново. Да й казвам всеки ден колко е красива и да я държа усмихната. Защото вече само аз мога. И двете сме се разочаровали прекалено много пъти от очакванията си към други хора и взехме че си станахме "самодостатъчни". Ах, тази дума как ме плашеше преди. Страхът от асоциалност е велико нещо. А сега търся просто шепа вътрешна хармония. Сигурно звуча като хипи, но наистина започвам да се грижа за себе си като цяло. За духа си най-вече. За онази невидима част от нас, която постоянно пренебрегваме. Десет дена. Десет дена чай, цитрус и кленов сироп. Десет дена медитация, свещи и ароматизирани пръчици. Десет дена Тери Пратчет и много изрисувани скицници. Десет дена слънце и розовият албум на Zee Avi. Само по десет дена са нужни на всеки един от нас да се върне към себе си и да изтрие чуждата мръсотия от кожата си. Мисля, че всеки го заслужава. Обичам приятелите си и родителите си (обичам ви наистина МНОГО), но ме учите цял живот да обичам първо себе си. И за това отделих тези десет дена, за да започна да се обичам отново.

What if ... it wasn't meant to be ?

Хм.. За първи път пиша със сълзи. Сълзи, които рядко допускам на свобода. Плача на филми. Но не на тъжни филми. Плача на разни думи, които героите казват в комедиите или приказките. Но сега за 7 секунди очите ми се напълниха със сълзи на страх, песимизъм и може би малко болка. Е, може би не малко. И то как се случи... Ами замислих се дали това, че когато вярваш в нещо много силно и направиш нещо, което не си правил никога, за да го получиш, не е поредната хорска измислица. Ами ако всичките ми усилия са напразни... Извинете. Пак използвам думата "ако". Страх ме е да произнасям нещата без нея. Седя и се взирам в торбичката, която ми подари при последната ни среща. Сещам се как я напълни с надежди, мечти, вяра и ми я връчи. Сещам се как преди да ми я дадеш отново бях стигнала до тук. До "явно не е било писано"тук. А тази торбичка вече се изпразни. Грабвах всеки път, когато ти се разсърдя по една шепа вяра, че ще ме потърсиш. Поръсвах всеки един сън с теб с щипка надежда, че той някога ще се сбъдне. И по една мечта на ден, всичкото това да не е просто вятър. И сега отново ми се плаче. Лаптопа ми се пренасити от With or without you на U2. И от сълзи. Не вярвам, че името ми на латински или там какъв беше древен език значело сила. Ако бях силна щях отдавна да съм събрала смелост и да съм си изяснила всичко. Но не. Имам някаква фобия от тръгващи си хора. От напускащи хора. Знам кога се сдобих с нея, помня всеки миг, в който я предолявах и да, страх ме е. И както на друго място казах в мен са 2 Алиси. Едната я е страх, другата пък се надява и разочарова постоянно. Тя е по-смешна. Защото днес отново чака цял ден едно глупаво съобщение, което така и не получи. А честно казано вече и двете са се изчерпали да се сърдят. Понякога просто става прекалено много и претръпваш. И ако си средностатистически умен човек, след като претръпнеш СПИРАШ. Край. Тръгваш си. Минало. Ако си като мен... захващаш се с нещо по между другото и след известно време като ти мине хайдее пак наново :) Залъгваш се, че това ти стига, само и само за да се натъмъниш към удобството на другия и продължаваш да си страдаш тихичко. И от време на време. Защото не можем да имаме онова "винаги ще те намеря, където и да си" - на Снежанка и Чаровния принц. Или пък "важно е какъв си отвътре" на Красавицата и Звяра. Нямаме или се крие. Поне за нас Алисите... е трудно откриваемо. Защото в нашата страна има само Луди шапкари. Когато се хванеш за един, се изгубваш някъде в шапката му и ставаш по-луда от него. Тичаш в лабиринт от жив плет и пишеш публикации, които започваш със сълзи и завършваш със смях. Луда, да. Ако някой знае как се лекува такъв вид лудост, нека подшушне :)

Тя

Слънцето грее в лицето й,

но тя чака нощта.
Някой топли ръцете й,
но в очите и заспива мъгла.
Във нея е винаги цветно
дори когато не й се обича.
Свободна, красива, кокетна,
пеперудено най й прилича.
Но и тя понякога мълчи,
не, защото не й се говори.
Иска някой да я оцени,
за да има смисъл да се бори.
Тя е направена от чувства
от мисли, трепети и вятър.
Очите са й истинско изкуство,
прозорецът към нещо необятно.
Лудата Шапкарка ми е тя,
луда, защото е различна,
луда, но направена така,
че невъзможно много си приличаме.
Да, луда до незнайност.
От лудост прави чудеса.
Лудостта й е нещо уникално.
Лудост и безгранична доброта.
И тази нейна лудост й е чара,
две лъжици слънце, щипка смях.
И всичкото това на водна пара...
получаваме домашен звезден прах.
Това е само четвъртинка теб...
Дори и да отказваш да повярваш.
Тъжна, усмихната, добре и зле,
обичам те, недей да го забравяш.