сряда, 27 юни 2012 г.

Тишина в кафез




"Кажи сбогом, за да те дари Господ с ново здравей." През последните 4-5 дена Алиса среща тази мисъл върху какви ли не табелки, на какви ли не езици. И все за Шапкаря се сеща. И нещо в нея се свива при тази мисъл. Уморена е от неговото мълчаливо "незнамкаквоискам". Уморена е и иска да напусне белия кафез с легло от панделка, в който той я е поставил. Кафезът, който каза, че ще й служи за стъклен похлупак, както при розата на Малкият принц. За да я пази. Алиса стои в кафеза, не защото е заключена, напротив, дори вратичката е махнал. Но всеки път, когато тя реши да си тръгне, осъзнава, че отлети ли сега - никога няма да се върне. Тръгне ли сега, престоят й в този бял вълшебен кафез за птици ще е останал недовършен, а именно не сбъднат. Алиса много добре знае, че ако остане ще се мъчи. Но когато не знае какво се случва с Шапкаря, се тревожи. И никой не може да я посъветва от Страната на Чудесата. Познават нея. Познават него, но не в тази светлина. Не в алисина светлина. А той не говори с тях, само се смее и им налива чай. А тя го познава, въпреки че не го разбира. Но сега мълчи, за да го накара да реши. Мълчи, за да се научи да говори той. И сърцето й се къса, че мълчи и не му отговаря. "Ако ще се къса, да се скъса сега." - мисли си Алиса - "Да се свърши всичко и да си ушия ново." Ако Шапкарят не се научи да говори, Алиса ще си тръгне. От кафеза. От Страната на чудесата. От живота му.


неделя, 10 юни 2012 г.

към Александър



хей, не ме забравяй, чу ли ? ако ме помниш... защото аз ще те искам всеки ден от лятото както до сега, чу ли ? и ще се боря и ще се бия и с мелници ще се сражавам, точно защото те искам. но ти само не ме забравяй, ако трябва си ме запиши някъде. и там някъде на морето ако си, пак не ме забравяй, чу ли ? защото морето ни събира и то. и всяка мидичка съм аз, чуваш ли ? аз ще чакам, морето ще чака с мен или по-точно вълните. да отмият всяко едно "не знам" и всяко едно "не" от мен. и всеки ден ще поглеждам към небето, защото и ти си някъде под него. и те чувствам. защото съм твоя, да твоя съм ! нека е странно, твоя съм и се надявам Господ да ми даде шанса да ти го кажа. Не, не се надявам, ще ти го кажа някой ден. и тогава морето ще е наше. синьо. нашето синьо, онова истинското. защото ще се боря както никога до сега. защото си заслужаваш. и аз те заслужавам.