вторник, 31 юли 2012 г.

Изцяло тук... мъничко там


Страната на Чудесата отново е в депресия. Както я нарича морксата ми близначка отвъд Бургас. И понеже Алиса не иска да плаче, Страната плаче вместо нея. А всъщност всичко е наред. Реално. Просто все още Алиса не е научила изкуството на самодостатъчността. Двете с лудата й шапкарка се учат да го усвоят, но все нещо липсва. Все някой си тръгва. Защо хората толкова много обичат да си тръгват ? Разбира се, без борба. Защото те знаят как да са си самодостатъчни. Самодостатъчни в тъжния си малък свят на сенки. "Остави ги, нека бягат" - казва другата Алиса, заела мястото си зад волана и управляваща мислите й. Тя се появява, когато Алиса е наранена. Сплита косата си на плитка, заостря крайчето на плитката си, за да наподобява жило на скорпион и коли и беси наред. Алиса не може без другата си страна. Защото знае, че съществува само за да я брани, когато тя самата няма сили да се защитава. И не, не е шизофрения :D Сега Абаносовият Рицар, който Алиса пази като свой брат, я учи да се бие. Изкарва на яве скорпионската й страна и я тренира. Сега той пази нея. Пази я и я учи как тя сама да пази себе си. За което Алиса му благодари ужасно. От една страна тя не помни кога за последно е била толкова щастлива в присъствието на приятелите си. Особено на Шапкарката и другите си две принцеси. И всеки път сърцето й се свива, когато заговори за тях. Обожава ги. Те са й достатъчни. Всички други си тръгват. От друга страна ("сега говоря като Шапкарката" - усети се тя.) я мъчи един бял заек, за който тя направи компромис и позволи да пресече пътя й. Е, пресече го, разходи се в Страната й и изчезна. Скри се. Дали завинаги, дали за малко, Алиса не може да чака. Нито има време да го търси. "Аман от тези зайци! Толкова са непридвидими." - ядосват се двете с Шапкарката с чаша малинов чай на стълбите до къщата. "Зайците са по-зле от Шапкарите. Дори когато те карат да плачеш, Шапкарите не си отиват." - намръщи се зеленооката й приятелка, "Дам, те може никога да не остават, но винаги се връщат." - съгласи се Алиса. Замисли се, че Шапкарят й винаги е до нея. След всеки заек й бърше сълзите със смях. Когато няма муза, винаги й дава две думи, от които да напише стих. И когато мрънка, че не може да наниже дървена котка на гердан, той е там, за да й каже, че може. Такива са Шапкарите. Може рядко да са достатъчни, но когато СА, са на хиляда и един процента искрени. А в нейната страна нямат място неискренници. Само заемат място с лъжите си и цапат с думи. Тук оставям само вас - Шапкаря, Чеширския котарак, двете си принцеси, Шапкарката  и още много съвършено искрени и оставащи докрай вълшебни същества. 
  
                                                                                                                                                                               Ваша до последната дантела, Алиса.