сряда, 17 октомври 2012 г.

Три дена

Един художник написа насън... Замислих се над името на блога. Замислих се за последните дни и как в един момент бях напълно този художник. Сънувах момче... а след като се събудих, то беше до мен. Прерових из основи чантата си в търсене на химикал, за да го нарисувам докато спи. Не намерих, за това сега пиша. Но не за него. Никой не би ми дал да пиша за него. За това успокоявам с това, че не съм влюбена. Щях да съм. Щях да съм по-влюбена от всякога, защото той го заслужава. Дори и да не знае. Но не... сърцето ми е в една стъклена стаичка, направена само от прозорци. Гледа през тях, плаче и се къса, че не му давам да обича. А аз само му шептя, че е за добро и му нося по една пъничка надежда. Че някой ден ще си е заслужавало чакането. Че някого ще го е заслужил. Не ми се обича. Не ми се влюбва. Не искам да се боря. Искам поне веднъж да не бъда аз принца. Нали съм принцеса ? Истината е, че никога не съм се третирала като такава. Била съм всеки друг герой от приказката, но не и принцесата. А толкова ли съм наивна да се мисля за такава мамка му... Толкова ли е трудно някой да ме оцени като такава? Къде да избягам, кого да търся ? Идва ми да си напиша къса характеристика, да си я залепя на челото и да се надявам някой минувач да се спре. Да каже "я виж ти, принцеса!". А аз ще го погаля и ще му дам сърцето си, да. Но хората подминават. Не се вглеждат. И да, те губят, но губя и аз... Увереност най вече. И надежда. Толкова много герои, една принцеса и нито един принц. А ми писна от този замък, в който се разхождам предимно сама и замислена. Прекалено голям е. И твърде пуст. Избягах от него в Петък, но в Понеделник пак ме заключи. За три дена бях свободна, щастлива и ЦЯЛА. Сега съм си аз. Онази с копнежите и надеждите, с които е окичила ненужно големия си замък. А толкова много не му отиват, че изглежда кичозно. Изглежда изкуствено. Сигурно аз съм изкусвена и за това така. Вече и аз не знам каква съм, явно съм в грешка със себе си и все пак не се познавам. Познавах се тези три дена със сигурност. За първи път бях себе си. Себе си с някой като мен. Три дена явно стигат за един живот...

сряда, 10 октомври 2012 г.

Знаци без посоки

И тази вечер си лягам неоценено красива. Забравена. Невзета. Неискана достатъчно. Но неоплакваща се. Просто мрънкаща. Имаща ужасно много да даде. Имаща, защо ? Питаща се. Не е ли прахосничество това... не е ли загуба. Не е ли нещо от никой неоползотворено. Питам се защо съм нея и защо съм сама. Сама почти. Уж съм с някой. Уж съм и с някои... но. Хората са самотни дори и сред хора. А аз съм благодарна за тези хора, сред които съм. Дори и понякога сама. А един избор ме попита "ти проблеми имаш ли, сподели ми ?" Не, проблеми нямам. Реално никакви. Просто избори. А когато си направил избор, всеки проблем дошъл от него е редно да го преглътнеш. Поне докато пъничката не стане прекалено голяма, а лъжичката ти чаена. Тогава правиш друг избор. Срамота е да нарека изборите си проблеми, след като сама съм ги направила. Срамота е и да получа съвет относно тях. Особено от избор. Избор, с който прекарвам ненужно много време по телефона с цел неопознаване. Не че се получава разбира се. Избор, който първоначално не беше никакъв избор, а просто преход. Аз бях минувач и му казах. Обещах да се спра, да го погледна и да отмина. Просто защото е интересен преход. Преходът от своя страна се очуди на моето минуваческо обяснение и ме хвана за ръката да остана. Не искаше да оставам, просто рефлекс. Аз преходи не слушам и си продължих по пътя. Но пак го срещнах на няколко пъти. Той пък си помисли, че съм компромис и реши да бъде безкомпромисен. Тръгна в другата посока. Аз преходи не гоня и си продължих по пътя. Но той взе, че ме потърси. Превърна ме в изключение и тръгна след мен. Казах му да спре. Аз с преходи не вървя и си продължих отново по пътя. Покрай мен мина обаче някакъв объркан шанс, който крещеше нещо на изплашения риск, вървящ зад него. От безумния им разговор не можах да разбера, кой има повече право. Но разбрах, че отдавна не съм минувач. Възможност съм, а преходът стана избор.

четвъртък, 4 октомври 2012 г.

в преставите на една Алиса



Днес съм си вкъщи. Няма лекции, няма фитнес, няма хора. Не ми се говори с никой. Пуши ми се и ми се пише. Задните ми части вече са приели формата на дивана, на който се търкалям от няколко часа, но май не ме интересува. Понякога обичам да си представям разни историйки. Които за момента ме разчувстват, защото примерно някой ден искам да се сбъднат, или пък защото сега не са сбъднати, абе не знам. Замислих се преди малко за една такава историйка. Точно за такъв период. За неговорещ с никой период. За болящ ужасно корема период. И за няма нищо вкусно в хладилника период. Как искам точно в ден, като този, в който се разкарвам по боксерки, SuperGirl тениска и вълнени чорапи от баба, да има едно обикновено момче, което да направи нещо необикновено. След като му измрънкам по телефона, че умирам и че света свършва, той да дойде до вкъщи, само за да ме види. Да ми донесе глезотийки от сорта на нещо сладко и плюшена играчка и да полежи поне половин час до мен, като си играе с косата ми. Без да иска нищо повече. В такива моменти, онази Алиса в мен, която винаги е готова да избяга (щом усети прекалена близост), ще се почувства сигурна и дори има шанс и да заспи. А заспи ли Алиса до момче, значи той е спечелил доверието й. Ще ми се, наистина. Дали заради всички романтичнокомедийни бози, които съм изгледала, или заради романите, които съм изчела. Просто ми се ще. Ще ми се и да забравя, че се чувствам ужасно, само защото той ще ме разсмива и ще ми повтаря колко съм хубава рошава и подута от сън :D Утре може би няма да ми се ще, но днес не ща нищо друго.

сряда, 3 октомври 2012 г.

Вземи ме... и задръж рестото.


Октомври е тук. Алиса го чакаше още от Май. Онзи красив синеок Май, в който тя остави очите си. Юни беше мил със нея, носеше й цветя и я оставяше да спи до късно. Юли също не беше лош... в началото. Обичаше я. Дали на думи. Дали на моменти, или наистина, обичаше си я. Докато накрая не я остави на Август. Той я държеше будна, плетеше от сълзите й стихове. Стихове, които не идваха с предишните месеци. От тези нощните, без получател. Но и той я остави, а тя му остави музата си. И сега Октомври не може да я познае. Не я иска без муза. Иска я същата, неизтощена. Алиса също иска Октомври.. Но да, изтощена е. Всички тези сезони прекалено много взимат от нея. И оставят само стихове след себе си. "Какво да ги правя тези стихове" - пита се тя - "никой не би дал и 5 пари за тях. А да ги подаря, казват, много място заемат." И така Алиса се е заринала в стихове. Уж за някой, за някога. И когато дойде някога, й ги връщат с думите "много са красиви, но нямаше нужда". Нужда от кого ? От какво ? От чувства ? Добре, прибирам си ги. Ще ги раздам на душевно бездомните. Тези, на които душите им заспиват нощем по тротоарите, уморени от празнота. Единственото по-лошо нещо от наранени чувства, са върнати стихове. Защото стиховете освен чувства са и всичко останало. Всичко лично и чисто. За това разпродажбата на стихове приключи. Свърши и сезона за чувства. Моята сергия отдавна затвори. Прекалено много куповачи на едро. Прекалено малко обич. Обич, която не може да нахрани и половин сърце. Затварям.

П.С. мили ми Октомври, ако по джобовете на старите си якета откриеш усмивки или смях, пази ги... разменям ги за стихове.