петък, 23 ноември 2012 г.

Нещо незначимо.


Личиш ми.
целия остана върху мен.
личиш ми.
по дрехите, очите и въздишките.
личиш ми.
в сънищата, когато е студено.
личиш.
по тъгата в края на усмивката.
виждаш се.
под измитият ми днешен грим.
виждаш се.
в умора - огледало.
виждаш се.
в последният издишан дим.
виждам те.
в неписано начало.
усещам те.
от восъка на свещите.
усещам те.
в поредна чаша вино.
усещам,
че на следващата среща
ще усетя
себе си до теб завинаги.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

В отговор на Шапкарката



Тук сме сега. До кога не знам... колко - също. Не знам колко сме наши и колко техни. Но знам, че до него съм повече себе си и повече у дома. Тук сме. И тук знаем, че има някого, който иска да знаем, че той е там. Малко заради теб. Малко заради него. Малко заради "вас". Той е там. Ако си тръгнем къде ще идем ? Към какво ще се върнем ? Знаеш отговора. Ще останем. Ще останем, за да даваме тази усмивка и тази частица от нас всеки път, когато е непоискана, но нужна някому. Дори и да не си признава. Ще я даваме, когато не очакваме в замяна същата. Ще я даваме, защото сме такива, знаеш го. Знаеш, и че притежаваме таланта да бъдем, даваме и виждаме. И не го пестим и не искаме да го пропилеем, нали така ? Дори след всичките пъти, в които някой е пропилявал нас. Ние с теб, любима моя приятелко, не оставаме тук, защото няма къде другаде. Има, но там не е топло, и това знаеш. Знаеш, че не е и споделено. А ние не искаме вечност, искаме просто споделено сега. И докато някой там някакси споделя неговото сега с нас, ние оставаме...