"Сблъсъкът на титаните" по романа на една Алиса

Пак на леглото си от сто и една розови възглавници. Пак с чаена чаша горски плодове в ръка. И

пак с разбъркани мисли по чекмеджетата в главата си. Взира се в големия бял лист и се чуди какво да напише за него... една дума не са си казали, а така й се иска да го разкаже. Да разкаже пеперуденото си чувство в момента, в който го види. Да разкаже и за сънищата си, в които той я познава и намира винаги, а тя го чака... чака да го докосне ненаушким. Да разкаже очите му, усмивката и красивите му до побъркване пръсти. Но тези неща са външното му вълшебство... А за вътрешното само знае, че е лудо влюбен в една прекрасна малка принцеса - сестричката му. Друго не знае. Но знае, че си приличат ужасно... усеща силният му характер (като нейният). Все едно се сблъсква с мъжкия си титанен вариянт. Подозира, че той е момчето, което от малка си е представяла като "мъжкото й аз". Знае, че е прикрито добър. Знае ли... по-точно й го сподели принцесата с капинената рокля - най -добрата й приятелка. Познавала го е преди тя да го срещне. И сега той обръща света й. Ама как й го обръща... тамън на 180 градуса. От които 28 Алиса вдига като температура след цяла прекарана лекция с него. Прекарана гледайки го, изучавайки линиите на врата, скулите и малките тръпчинки като се усмихне. Ах как й идва да го докосне... та той е само на сантиметри от нея. Да го придърпа и да му каже "ей ! тръгваш с мен към моята страна ! и без право на обжалване!". Но не става така, всички знаем. Тя го знае няй-добре. Научила се е да е търпелива и да чака. Научила се е, че едно искамгосега не е достатъчно, когато няма отъпкан път и смелост. Но този път е решила да не се отказва. Даже се закани на капинената си принцеса и на лудата си шапкарка, че няма !!! Само трябва да изяде няколко от онези мъфинчета, но не за смаляване и оголемяване... ами за смелост и търпение. Да си носи по едно в тъмносинята чантичка на звезди и да го изяжда във всеки момент на пречка или разочарование. Ще стане, Алиса си го усеща, просто трябва време.

Навила си е часовника за октомври.

Страната на Чудесата в Обърканост

Любовта идва ли с времето ? Пита се Алиса... отпива от чашата си чай и все повече и повече осъзнава колко лошо се е припознала. Ами така е, като желанието да срещне лудия си Шапкар остави разума и в златна музикална кутийка. Която в последствие се отвори и зазвуча мелодията на страха, огризенията и недостатъчността. И сега не може да си избие тази мелодия от главата, постоянно си я тананика. Да чака ли хипотетичните чувства, които далеч не притежава или да зареже всичко и да продължи да се бори за щастието си ? Ако я чуе Чеширският котарак сигурно ще й се изсмее. Той винаги й се смее. Казва, че ако не си се представя женена за въпросния герой, няма смисъл да е с него и останалото са излишни драми. Ах ако ставаше така. Пустия й разум да си беше останал в кутийката. Той е виновен, защото не иска за пореден път да обвинява сърцето си. И на него му е писнало от нея и е спряло да обича. Само се вълнува като види някой друг бял заек как притичва през пътя му. Но вече не му се ще да го проследи, изтощено е. Тя го опреличава на Хъмпти Дъмпти... всеки път го намира на ръба на някоя висока стена и го спасява от счупване. От повторно счупване. Та идва ли с времето любовта ? Задава отново въпроса си Алиса, усещайки че пак се е отклонила от темата... И от там се чу гласът на лилавия й еднорог - "Любов не идва, идва привъзрзаността и ти започваш да си мислиш, че е любов." Отново е прав, а никога не го слуша. И той се сърди. Как да каже на припознатия герой, че вече не го иска в приказката си ? Хъпти-дъмптестото й сърце не го позволява. При всяка такава мисъл й се обажда и чувството за отговорност, спомените й, когато на нея са й го казвали... Как ? И в момента Страната на Чудесата й се струва тясна и тиха, притихнала. Чакаща нещо отсамосебе си да се промени. Да се затвори за излишни герои и да чака само този, който е предначертано да заеме мястото си там. Но уви, Алиса знае, че това е невъзможно. Нищо, че в приказките няма невъзможни неща. Въздъхва и поглежда слънцето, само то й вдъхва наслада в тези снежни дни. Ако можеше да го допусне в себе си и да е само слънце и топлина... щеше да е повече от вълшебно. Вълшебно... тази думичка Алиса най-много обича, но все по-малко използва. Чудесата се увеличават, но не са вълшебни. И в чашата й с чай дори липсва вълшебство. Оставя я на дървената масичка и затваря очи.