понеделник, 21 януари 2013 г.

просто така

мама ме е научила когато намеря нещо, което си заслужава, никога да не се отказвам от него. Дори когато то изглежда, че се е отказало от мен. Дори когато всички ми казват да се откажа. Казала ми е, когато намеря това нещо, да го обичам. Дори когато то не показва обич към мен. Дори когато не трябва да го обичам. И когато то само не се обича. Повтаря ми, че трябва да запазя това нещо. Дори когато не е точно мое, когато няма от какво и как да го предпазя. Когато е далеч и се пази само. Да го пазя в себе си. Учи ме, че любовта трябва да е лесна, но не винаги. Че трябва търпение и трябва да се чака. Дава ми пример с нея и тате и аз се усмихвам. А с усмивката си пиша: "Смисълът изчезва, когато чувствата започнат да избледняват. Преди това всяка битка си заслужава!"

неделя, 6 януари 2013 г.

"А Звярът... къде е Бел?"

Не мога да пиша. Не помня как съм пишела преди и за какво. Друг го е писал. Аз не мога да пиша. Не мога и да говоря. Мога само да мълча и да чакам. А мълчанието ми всъщност е маска, зад която се дера и крещя колко много ме боли. Чакането - преодоляване. Никога не съм била по-сама... и никога не съм имала по-силна нужда да не бъда. Избягаха ми пастелените рисунки по стените. Отмиха се точките по чадъра ми. Загина последният ми вълшебен люляк. Алиса изчезна. Страната на Чудесата също. Обърнах се назад и осъзнах, че те са само приказка, в която така силно исках да превърна живота си. Има само пречупено огледало. А момичето в него пречупено ми каза: "Ти... не си Принцеса. Принцът не те събуди с целувка, защото не си Спящата красавица. Шапкарят не те взе със себе си, защото само ти се помисли за неговата Алиса. А Звярът... къде е Бел?"Замълча. Усети, че няма сили да разкаже завършекът на тази приказка. Усети, че ще се разпадна. А аз отново не знаех какво да кажа. Всеки път като тръгна да казвам нещо се чува просто едно... "боли". Но разбира се, никой не го чува. Толкова много ме боли, че ме е страх да си призная. Ако все пак го публикувам това, значи поне на някой съм си казала. Не мога да плача също, защото огледалото казва, че няма смисъл. Казва, че нещата се завъртат и всичко се връща. Че той ще се върне. И спира да ме боли. За малко. Той е болезнен. Остави ме болезнена. Но най-болезнено е, че никой не те обича достатъчно, за да те спаси.