събота, 2 февруари 2013 г.

Когато опитомиш лисица

Винаги съм имала страх от тръгващи си хора. Тръгване. Изоставяне. Оставяне. Когато каза, че не ти се говори по телефона и искаш да излезем, аз не исках. Казах ти, че не съм те вързала и помислих, че ще ме оставиш. Не ме остави. Говорихме си с месеци. Когато каза, че ще ме чакаш с колата пред нас, аз чаках на тротоара. Припознах се в друга кола, която ме подмина и помислих, че си ме оставил. Не беше. Донесе ми шоколад. Когато ти се развали десният фар на колата, ти се ядоса. Беше редно да ме оставиш да си хвана такси, защото има шанс да те глобят. Рискува и ме остави пред нас. Остави на врата ми един от медалите по шах, които раздаваш на децата от групите си. Когато каза, че ще минеш за цигара време да ме видиш, ми падна батерията и реших, че няма да звъннеш на другия ми телефон. Звънна и дойде. Не ме остави. Беше се забавил, за да ми купиш желирани мечета. Когато трябваше да ме вземеш и аз не знаех как да ти обясня да стигнеш, ти се изнерви, но продължи да караш. "Ще те намеря" каза.  Изненада ме с вино и бонбони. А аз отново се бях помислила за оставена. Когато твоята батерия беше паднала, а аз бях решила да се видим, помислих, че си си легнал и си ме оставил да те чакам, без да знаеш дори. Не го направи, взе си ме. И ме дари с най-красивата нощ за едно момиче. Когато сутрин закъсняваше за работа и нямаше как да ме закараш, се бяхме разбрали да ме оставиш сама да намеря път към вкъщи. Щях да се изгубя и ти не ме остави. Всеки път съм си мислила, че ще ме оставиш, а ти не го направи. Благодаря ти, но се моля да не си го направил сега.