"за по цигара". Три любими думи, три думи пълни с всичко. Помня, че ти забраних да бъдеш толкова красив... И винаги става твоето! А аз никой друг не слушам и на никой никога не се подчинявам. Е да, освен на един Мартин. Един Мартин, който виждам след 2 години отново зимата. Един Мартин, който сънувам и усещам с всичките си сетива. Мартин, който 3 пъти ме пита какво има, след като 2 пъти вече съм отговорила, че всичко е наред и съм окей. Един Мартин, който винаги усеща и винаги знае. Един Мартин. Единствен. И една объркана Алиса, която 2 години обяснява на всеки, че не обича да се гушка и бяга от прекалени близости, а при неговата прегръдка остана цялата по него, и той по нея. Добре де, 3 бяха прегръдките. И една Алиса, която при най-малкия мирис на мъжки парфюм по себе си, се къпе 5 пъти... след 3 прегръдки от един Мартин й се искаше цял живот да мирише на него.В момента стоя по хавлия от 40 минути и не искам да вляза да се изкъпя, защото пустата ми коса мирише още на парфюма ти -_- А не знам кога пак ще те видя и дали ще те видя някога пак... "ти така си мислеше и преди 5 години хаха". Много неща си мислех Мартине, и интересното е, че не съм спирала да си ги мисля и да си ги представям и изживявам в главата си. Помня и как приятелите ти ти бяха казали, след като им беше разказал за мен "брат или е нереална или е жената на живота ти". Първата ми мисъл беше да напиша "..ами явно съм била първото", но ти нали все ми се караш за тая тъпа неувереност и добре, няма да го пиша хах.. Истината е, че не знам коя съм и ти кой си, толкова пъти съм те сънувала все едно от други животи и в този живот искам да съм с теб. Само не се отказвай от мен. Прав си, нищо не е просто съвпадение и знам, че пак сме се срещнали с причина... случайно. Но искам следващия път да се срещнем с причина, нарочно. Искам да съм това, за което все ми говориш, че виждаш, а аз не виждам. Искам да сме двамата и да сме достатъчни. И не искам да е сън. Не искам да е веднъж по Коледа. Не искам да не знам дали ще те видя пак и да ми се къса сърцето, защото очите ми не могат да заснемат колко си съвършен докато ми разказваш за гадния сок от горски плодове, който си пил. Искам да е слънчево и навън и в мен и в теб. И да хванеш ръката ми. Да ме заведеш на пейката, където седеше сам и си четеше "Предречено от Пагане" и ми звънна, за да ми кажеш как любовта им с Хан Аспарух ти е напомнила за нас. Искам да ме заведеш навсякъде. Даже не ме води, аз ще те последвам където идеш. Само теб. Винаги. И не знам защо за втори път пиша за теб, след стиха и пак се разревах... страшна лигла.
- Още ти пазя стиха и писмото.. :)
- Е то оставаше и да не го пазиш, щях да те убия.
- Хахаха толкова си сладка..
