Две тъжни луни

Отново ще се скрия, извинявай.
Не си виновен, аз си го реших.
Не се чуди, не се и обвинявай,
просто имам нужда, разбери.
Недей много да ми липсваш,
не мога постоянно да те чакам..
Ще накарам и сърцето си насила
да те поостави някак си .
Поне за ден, за два, за седмица,
не искам да съм ти позната..
Искам да разтворя златните си дневници
и да те разкажа на Луната.
Когато ми е тъжно, винаги я има.
Поглеждам я и тя ме приютява.
В синия си дом на чаша вино,
за нейното небе да ми разправя.
Гизди се за него всяка нощ
и го чака да се стъмни, за да го посрещне.
В скута й от звездно-сив разкож,
да я целуне и уморено да полегне.
Заспива, с пръсти във косите й,
заспива, с мириса на нея,
и тя заспива лежейки на гърдите му,
и се надява слънцето да не изгрее.
Но то изгрява и отново ги разделя..
Събуждат се далеч един от друг,
Тя прозрачна, а той без нея
ще гърми за да може да го чуе.
И така с Луната стаени в небосклона
роним си звезди от липсване..
а те ти падат нейде над балкона,

..за да си ме пожелаеш ако искаш.