Не мога да пиша. Не помня как съм пишела преди и за какво. Друг го е писал. Аз не мога да пиша. Не мога и да говоря. Мога само да мълча и да чакам. А мълчанието ми всъщност е маска, зад която се дера и крещя колко много ме боли. Чакането - преодоляване. Никога не съм била по-сама... и никога не съм имала по-силна нужда да не бъда. Избягаха ми пастелените рисунки по стените. Отмиха се точките по чадъра ми. Загина последният ми вълшебен люляк. Алиса изчезна. Страната на Чудесата също. Обърнах се назад и осъзнах, че те са само приказка, в която така силно исках да превърна живота си. Има само пречупено огледало. А момичето в него пречупено ми каза: "Ти... не си Принцеса. Принцът не те събуди с целувка, защото не си Спящата красавица. Шапкарят не те взе със себе си, защото само ти се помисли за неговата Алиса. А Звярът... къде е Бел?"Замълча. Усети, че няма сили да разкаже завършекът на тази приказка. Усети, че ще се разпадна. А аз отново не знаех какво да кажа. Всеки път като тръгна да казвам нещо се чува просто едно... "боли". Но разбира се, никой не го чува. Толкова много ме боли, че ме е страх да си призная. Ако все пак го публикувам това, значи поне на някой съм си казала. Не мога да плача също, защото огледалото казва, че няма смисъл. Казва, че нещата се завъртат и всичко се връща. Че той ще се върне. И спира да ме боли. За малко. Той е болезнен. Остави ме болезнена. Но най-болезнено е, че никой не те обича достатъчно, за да те спаси.
неделя, 6 януари 2013 г.
"А Звярът... къде е Бел?"
Не мога да пиша. Не помня как съм пишела преди и за какво. Друг го е писал. Аз не мога да пиша. Не мога и да говоря. Мога само да мълча и да чакам. А мълчанието ми всъщност е маска, зад която се дера и крещя колко много ме боли. Чакането - преодоляване. Никога не съм била по-сама... и никога не съм имала по-силна нужда да не бъда. Избягаха ми пастелените рисунки по стените. Отмиха се точките по чадъра ми. Загина последният ми вълшебен люляк. Алиса изчезна. Страната на Чудесата също. Обърнах се назад и осъзнах, че те са само приказка, в която така силно исках да превърна живота си. Има само пречупено огледало. А момичето в него пречупено ми каза: "Ти... не си Принцеса. Принцът не те събуди с целувка, защото не си Спящата красавица. Шапкарят не те взе със себе си, защото само ти се помисли за неговата Алиса. А Звярът... къде е Бел?"Замълча. Усети, че няма сили да разкаже завършекът на тази приказка. Усети, че ще се разпадна. А аз отново не знаех какво да кажа. Всеки път като тръгна да казвам нещо се чува просто едно... "боли". Но разбира се, никой не го чува. Толкова много ме боли, че ме е страх да си призная. Ако все пак го публикувам това, значи поне на някой съм си казала. Не мога да плача също, защото огледалото казва, че няма смисъл. Казва, че нещата се завъртат и всичко се връща. Че той ще се върне. И спира да ме боли. За малко. Той е болезнен. Остави ме болезнена. Но най-болезнено е, че никой не те обича достатъчно, за да те спаси.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Не спирай да вярваш... в звяра! Дори и да не си го срещнала още и да не го познаваш, защото той също вярва! В теб.
ОтговорИзтриванеами този въпросния звяр... аз повярвах в него, когато всички други ми казваха, че не трябва. Не съжалявам, защото е добър. Но не повярва в мен :) Сега вече не знам и аз какво да търся, никой герой явно не ми пасва. За това спирам да търся, пък ако ме намери някой - намери ме. Ако не, винаги се намират котки и голяма къща :D благодаря ти, че ме чу...
ИзтриванеХей, Слънчо... Аз те обичам достатъчно. Само че не зная как се спасява. Ще опитам, обаче. Себе си не успях, дано теб успея.
ОтговорИзтриванеЧувствам се като...вехт вампир, надигнал капака на ковчега си (вероятно и така изглеждам, не знам, не съм виждала огледала скоро) обаче надигнах въпросния капак, защото ме разплака. Защото си НИ разказала. Мисля, че не е честно, след като един човек преживява това, да се случва и на друг.
Принцесо, в криптата ми е тъмно и самотно, не влизай на такова място. Истината е, че Звяр няма, и принцове няма. Има само предрешени разбойници. Явно е въпрос на късмет да попаднем на такъв, който умее да обича ДОСТАТЪЧНО. Къде ни е късмета на двете с теб, е отделен въпрос.
Колкото до плача...май си права. Изплаках океани. Не знам отде се взе толкова вода у мен. От удавените ми надежди сигурно. Иначе си права, няма смисъл.
Прегръщам те много, много силно и топло, целувам те по челото и...просто съм до тебе. Да си мълчим заедно.
Твоите книжки още стоят неизпратени и попиват в себе си по мъничко от мен. Ако не е твърде късно, ще ги изпратя. Само ми пиши мейлче с адреса отново. И без допълнителни уговорки, подарък за Нова година.
Безценна моя, това ни е проблема на нас, че можем да спасим всеки друг, но не и себе си. Спасява ни единствено онази другата мацка в нас, която седи и чака в тъмното, докато ние се съсипваме... и като вече не можем повече, ни блъсва, сяда зад волана и гази наред. Но когато и двете ги боли едновременно няма спасение. Мен ме вбесява факта, че ти от стотици километри ме гушна и ме изправи, а хората покрай мен ме оставиха на произвола на съдбата, просто защото "Вали винаги е най-силната, ще се справи". И ме е яд, че не мога да те видя... защото имам адската нужда от човек като теб до себе си. Иначе звяра.... съм му дала късче от себе си, което все си мисля, че ще го държи дълго време и ще съжали, че е изпуснал шанса да ме има цялата. Винаги се осъзнават!!! Въпроса е, че тогава вече е късно и разбират, че отдавна вече не те заслужават, имай ми доверие ;) Само заради теб съм принцеса, защото няма да те оставя самичка. Сама принцеса на една планета си е страшничко :P Излез от този ковчег и бягай за огледало! Вълшебност като теб трябва да има поне по пет във стая, за да се убеждава всяка секунда колко съвършена е.
ИзтриванеСпасение си ми. Не знам как да ти благодаря, защото знам, че си си такава... Благодаря по-скоро на Господ, че има едно приказно същество като теб, някъде там, танцува нощем по первазите и си приказва със звездите, за да не им е самотно. По един такъв човек във всеки свят ако има, ще е предостатъчно. И аз съм с теб. И те обичам.
Не спирай да вървиш напред, някой ден ще се намери някой, който да крачи с твоето темпо до теб... А дотогава - живота е цветен и хубав като цъфнало поле с макове или пък заснежена борова гора... Не гледай овехтялата снимка в ръката си, а цветовете и ритъма окоо себе си.
ОтговорИзтриванев случайности не вярвам, в момента в който си пресякъл пътя ми си изгубил правото си на случайност :D а пък неслучайни неща не се забравят :))) ще се опитам по тези думи да тръгна, макар че още ми е малко трудно изправянето... красиви са, благодаря, усмихна ме
Изтриване