Заблудената Алиса

По - миналата нощ беше на-уникалната в живота ми. Най - пияната. Най - ненормалната.... и най - безпаметната. Но едно от нещата, които помня е, че пуснаха онази песен, която ти нарече наша. Не помня как съм набрала номера ти... как съм фокусирала че и съобщение да ти напиша. Не помня и какво съм казала.

Единственото, което знам е, че не беше редно. Че не бих го направила попринцип, не знам защо тогава го направих. Няма и да търся причина, няма да се оправдавам пред себе си, няма и обяснение да ти дам. Не мога повече да тичам след теб. Да те следвам и да се загубвам. Гледаш ме от далеч, изчакваш ме, за да те настигна и точно когато си помисля, че те хващам... ти отново се оказваш на километри от мен. А аз една заблудена Алиса в собствения си чудат свят. Не, не си моят Луд шапкар. Той не би ме оставил сама да се лутам без посока. Би ме научил на песен, която когато съм в беда да запея и да намеря пътя си. Ти си онзи пухкав бял заек, който не знае какво търси и за това не позволява да бъде намерен. Следвах те неотлъчно. Всички ми казваха да внимавам - белите зайци лъжат. Но аз им се скарвах „Грешите! Той е Лудият ми шапкар!''. Е, излиза, че не си. Така че, бягай, този път няма кой да те гони. Може някоя друга Алиса да тръгне след теб, но запомни... тази тук до болка беше истинска. Бягай. Аз оставам. И когато чуя смеха на моят Луд шапкар, ще разбера, че е дошъл, за да ме върне в Страната на чудесата.

Две тъжни луни

Отново ще се скрия, извинявай.
Не си виновен, аз си го реших.
Не се чуди, не се и обвинявай,
просто имам нужда, разбери.
Недей много да ми липсваш,
не мога постоянно да те чакам..
Ще накарам и сърцето си насила
да те поостави някак си .
Поне за ден, за два, за седмица,
не искам да съм ти позната..
Искам да разтворя златните си дневници
и да те разкажа на Луната.
Когато ми е тъжно, винаги я има.
Поглеждам я и тя ме приютява.
В синия си дом на чаша вино,
за нейното небе да ми разправя.
Гизди се за него всяка нощ
и го чака да се стъмни, за да го посрещне.
В скута й от звездно-сив разкож,
да я целуне и уморено да полегне.
Заспива, с пръсти във косите й,
заспива, с мириса на нея,
и тя заспива лежейки на гърдите му,
и се надява слънцето да не изгрее.
Но то изгрява и отново ги разделя..
Събуждат се далеч един от друг,
Тя прозрачна, а той без нея
ще гърми за да може да го чуе.
И така с Луната стаени в небосклона
роним си звезди от липсване..
а те ти падат нейде над балкона,

..за да си ме пожелаеш ако искаш.

Криеница

Обърни се и преброй до девет
а аз ще се изгубя в тъмнината
и девет пъти ще се връщам и отивам
но ти не се обръщай, а почакай.
Мога да се крия, някак свикнах..
мога и да бягам, вече мога.
Може би ще поискам да те викна
а може би ще замълча. Отново.
Но ти не се сърди,
можеш и сам да ме откриеш
оставила съм ти следи
по крехките стъбла на вишните.
С буквичка отгоре върху всяка
ти написах нещо мъничко и скрито
издълбах го с клонче по кората
а луната прилежно ме подписа.
И деветте светулки си оставих,
за да те опътват, проследи ги.
Но и те изчезват, не забравяй
губиш по една на всяко спиране.
Ако пък последната и тя си тръгне
и си помислиш че съм се прибрала,
обърни се, нищо че е тъмно...
ще видиш, че след тебе съм вървяла.