Аааааааа! Крещи Алиса и стряска котката си, която честно казано вече трудно може да я стресне нещо. Алиса иска ужасно много едно момче... което не е от "Страната". Не го е срещала по приказките, но го обича. Не е чела за него, но го познава. И понеже все още не знае на кой герой да го оприличи - ще използва второто му име, а именно - Александър. А пък първото му име отговаря за половинката от него, която аз обичам. И двете го обичаме. А тук използваме думата обич с чистото й значение. Онова от старите филми, където двама души като се срещнат се влюбват и хоп! Любовта им остава вечна. Мда.. въздъхва Алиса - такива филми в наше село няма, но все едно. Таааа Александър !!! Бих добавила "Велики" към описанието му, защото в момента кръвта ми ври и кипи и ако изобщо някой някога се заблуди да чете глупостите ми, ще среща това име доста често в следващите ми писания. Алиса и аз сме смаяни от това коооолко много си приличаме с него (надявам се да не звуча като шизофреничка, когато говоря за другата мен в трето лице). Той е същият по дяволите. Еднакви интереси... рус със сини очи... дори и трапчинките ни са еднакви и носааа. Ох да звуча малоумно определено. Но не знам ! Нали за това са блоговете, да си излееш емоциите на света и той да мълчи и да се прави, че не чува докато един ден не седнеш да си препрочетеш всичко и да осъзнаеш колко грешки си допуснал. Не не. Няма да се сдухвам. Не допускам грешки, просто бълвам емоции :D И така.. Александър. Александър. Александър. До безумие и безкрай. Леле сърцето ми ще изкочи. И то само защото се сетих за него и сладката му усмивка, тръпчинеста усмивка. Боже... побърквам се. Никога не съм срещала себе си в мъжки вариант и е СТРАННО. Но невероятно вълшебно странно. И сега ще се наливам с александърност, ще дишам александърство иии ще живея александърнически. Всичко е Александър, а аз съм побъркана Алиса!
Май най-накрая успях да се заинтересовам само от себе си. След като спряха всички да ми повтарят, че трябвало да стана егоист и да не ме късаят останалите... Не, не. Не го постигнах, не го и искам. Не съм отгледана по този начин. Но все пак успях да се откъсна малко от мислите за чуждите животи, които ме заобикалят и да си избягам в Страната. Не ми се влюбва, не съм и влюбена. Осъзнах, че сега имам много по-важна връзка за преустановяване и заздравяване. Със самата себе си (другата Алиса). Време е да спра да я обвинявам за всичко. Да спра да я съжалявам и критикувам. Трябва да я извадя от меланхоличната книга в която съм я подредила между редовете, защото мястото й не е там. Ще започна да я ценя. Да се боря за нея и да я защитавам. Да спечеля доверието и гордостта й отново. Да й казвам всеки ден колко е красива и да я държа усмихната. Защото вече само аз мога. И двете сме се разочаровали прекалено много пъти от очакванията си към други хора и взехме че си станахме "самодостатъчни". Ах, тази дума как ме плашеше преди. Страхът от асоциалност е велико нещо. А сега търся просто шепа вътрешна хармония. Сигурно звуча като хипи, но наистина започвам да се грижа за себе си като цяло. За духа си най-вече. За онази невидима част от нас, която постоянно пренебрегваме. Десет дена. Десет дена чай, цитрус и кленов сироп. Десет дена медитация, свещи и ароматизирани пръчици. Десет дена Тери Пратчет и много изрисувани скицници. Десет дена слънце и розовият албум на Zee Avi. Само по десет дена са нужни на всеки един от нас да се върне към себе си и да изтрие чуждата мръсотия от кожата си. Мисля, че всеки го заслужава. Обичам приятелите си и родителите си (обичам ви наистина МНОГО), но ме учите цял живот да обичам първо себе си. И за това отделих тези десет дена, за да започна да се обичам отново.
Хм.. За първи път пиша със сълзи. Сълзи, които рядко допускам на свобода. Плача на филми. Но не на тъжни филми. Плача на разни думи, които героите казват в комедиите или приказките. Но сега за 7 секунди очите ми се напълниха със сълзи на страх, песимизъм и може би малко болка. Е, може би не малко. И то как се случи... Ами замислих се дали това, че когато вярваш в нещо много силно и направиш нещо, което не си правил никога, за да го получиш, не е поредната хорска измислица. Ами ако всичките ми усилия са напразни... Извинете. Пак използвам думата "ако". Страх ме е да произнасям нещата без нея. Седя и се взирам в торбичката, която ми подари при последната ни среща. Сещам се как я напълни с надежди, мечти, вяра и ми я връчи. Сещам се как преди да ми я дадеш отново бях стигнала до тук. До "явно не е било писано"тук. А тази торбичка вече се изпразни. Грабвах всеки път, когато ти се разсърдя по една шепа вяра, че ще ме потърсиш. Поръсвах всеки един сън с теб с щипка надежда, че той някога ще се сбъдне. И по една мечта на ден, всичкото това да не е просто вятър. И сега отново ми се плаче. Лаптопа ми се пренасити от With or without you на U2. И от сълзи. Не вярвам, че името ми на латински или там какъв беше древен език значело сила. Ако бях силна щях отдавна да съм събрала смелост и да съм си изяснила всичко. Но не. Имам някаква фобия от тръгващи си хора. От напускащи хора. Знам кога се сдобих с нея, помня всеки миг, в който я предолявах и да, страх ме е. И както на друго място казах в мен са 2 Алиси. Едната я е страх, другата пък се надява и разочарова постоянно. Тя е по-смешна. Защото днес отново чака цял ден едно глупаво съобщение, което така и не получи. А честно казано вече и двете са се изчерпали да се сърдят. Понякога просто става прекалено много и претръпваш. И ако си средностатистически умен човек, след като претръпнеш СПИРАШ. Край. Тръгваш си. Минало. Ако си като мен... захващаш се с нещо по между другото и след известно време като ти мине хайдее пак наново :) Залъгваш се, че това ти стига, само и само за да се натъмъниш към удобството на другия и продължаваш да си страдаш тихичко. И от време на време. Защото не можем да имаме онова "винаги ще те намеря, където и да си" - на Снежанка и Чаровния принц. Или пък "важно е какъв си отвътре" на Красавицата и Звяра. Нямаме или се крие. Поне за нас Алисите... е трудно откриваемо. Защото в нашата страна има само Луди шапкари. Когато се хванеш за един, се изгубваш някъде в шапката му и ставаш по-луда от него. Тичаш в лабиринт от жив плет и пишеш публикации, които започваш със сълзи и завършваш със смях. Луда, да. Ако някой знае как се лекува такъв вид лудост, нека подшушне :)
повтарят, че трябвало да стана егоист и да не ме късаят останалите... Не, не. Не го постигнах, не го и искам. Не съм отгледана по този начин. Но все пак успях да се откъсна малко от мислите за чуждите животи, които ме заобикалят и да си избягам в Страната. Не ми се влюбва, не съм и влюбена. Осъзнах, че сега имам много по-важна връзка за преустановяване и заздравяване. Със самата себе си (другата Алиса). Време е да спра да я обвинявам за всичко. Да спра да я съжалявам и критикувам. Трябва да я извадя от меланхоличната книга в която съм я подредила между редовете, защото мястото й не е там. Ще започна да я ценя. Да се боря за нея и да я защитавам. Да спечеля доверието и гордостта й отново. Да й казвам всеки ден колко е красива и да я държа усмихната. Защото вече само аз мога. И двете сме се разочаровали прекалено много пъти от очакванията си към други хора и взехме че си станахме "самодостатъчни". Ах, тази дума как ме плашеше преди. Страхът от асоциалност е велико нещо. А сега търся просто шепа вътрешна хармония. Сигурно звуча като хипи, но наистина започвам да се грижа за себе си като цяло. За духа си най-вече. За онази невидима част от нас, която постоянно пренебрегваме. Десет дена. Десет дена чай, цитрус и кленов сироп. Десет дена медитация, свещи и ароматизирани пръчици. Десет дена Тери Пратчет и много изрисувани скицници. Десет дена слънце и розовият албум на Zee Avi. Само по десет дена са нужни на всеки един от нас да се върне към себе си и да изтрие чуждата мръсотия от кожата си. Мисля, че всеки го заслужава. Обичам приятелите си и родителите си (обичам ви наистина МНОГО), но ме учите цял живот да обичам първо себе си. И за това отделих тези десет дена, за да започна да се обичам отново.
