"А Звярът... къде е Бел?"

Не мога да пиша. Не помня как съм пишела преди и за какво. Друг го е писал. Аз не мога да пиша. Не мога и да говоря. Мога само да мълча и да чакам. А мълчанието ми всъщност е маска, зад която се дера и крещя колко много ме боли. Чакането - преодоляване. Никога не съм била по-сама... и никога не съм имала по-силна нужда да не бъда. Избягаха ми пастелените рисунки по стените. Отмиха се точките по чадъра ми. Загина последният ми вълшебен люляк. Алиса изчезна. Страната на Чудесата също. Обърнах се назад и осъзнах, че те са само приказка, в която така силно исках да превърна живота си. Има само пречупено огледало. А момичето в него пречупено ми каза: "Ти... не си Принцеса. Принцът не те събуди с целувка, защото не си Спящата красавица. Шапкарят не те взе със себе си, защото само ти се помисли за неговата Алиса. А Звярът... къде е Бел?"Замълча. Усети, че няма сили да разкаже завършекът на тази приказка. Усети, че ще се разпадна. А аз отново не знаех какво да кажа. Всеки път като тръгна да казвам нещо се чува просто едно... "боли". Но разбира се, никой не го чува. Толкова много ме боли, че ме е страх да си призная. Ако все пак го публикувам това, значи поне на някой съм си казала. Не мога да плача също, защото огледалото казва, че няма смисъл. Казва, че нещата се завъртат и всичко се връща. Че той ще се върне. И спира да ме боли. За малко. Той е болезнен. Остави ме болезнена. Но най-болезнено е, че никой не те обича достатъчно, за да те спаси.

Нещо незначимо.

Личиш ми.
целия остана върху мен.
личиш ми.
по дрехите, очите и въздишките.
личиш ми.
в сънищата, когато е студено.
личиш.
по тъгата в края на усмивката.
виждаш се.
под измитият ми днешен грим.
виждаш се.
в умора - огледало.
виждаш се.
в последният издишан дим.
виждам те.
в неписано начало.
усещам те.
от восъка на свещите.
усещам те.
в поредна чаша вино.
усещам,
че на следващата среща
ще усетя
себе си до теб завинаги.

В отговор на Шапкарката

Тук сме сега. До кога не знам... колко - също. Не знам колко сме наши и колко техни. Но знам, че до него съм повече себе си и повече у дома. Тук сме. И тук знаем, че има някого, който иска да знаем, че той е там. Малко заради теб. Малко заради него. Малко заради "вас". Той е там. Ако си тръгнем къде ще идем ? Към какво ще се върнем ? Знаеш отговора. Ще останем. Ще останем, за да даваме тази усмивка и тази частица от нас всеки път, когато е непоискана, но нужна някому. Дори и да не си признава. Ще я даваме, когато не очакваме в замяна същата. Ще я даваме, защото сме такива, знаеш го. Знаеш, и че притежаваме таланта да бъдем, даваме и виждаме. И не го пестим и не искаме да го пропилеем, нали така ? Дори след всичките пъти, в които някой е пропилявал нас. Ние с теб, любима моя приятелко, не оставаме тук, защото няма къде другаде. Има, но там не е топло, и това знаеш. Знаеш, че не е и споделено. А ние не искаме вечност, искаме просто споделено сега. И докато някой там някакси споделя неговото сега с нас, ние оставаме...