Когато опитомиш лисица

Винаги съм имала страх от тръгващи си хора. Тръгване. Изоставяне. Оставяне. Когато каза, че не ти се говори по телефона и искаш да излезем, аз не исках. Казах ти, че не съм те вързала и помислих, че ще ме оставиш. Не ме остави. Говорихме си с месеци. Когато каза, че ще ме чакаш с колата пред нас, аз чаках на тротоара. Припознах се в друга кола, която ме подмина и помислих, че си ме оставил. Не беше. Донесе ми шоколад. Когато ти се развали десният фар на колата, ти се ядоса. Беше редно да ме оставиш да си хвана такси, защото има шанс да те глобят. Рискува и ме остави пред нас. Остави на врата ми един от медалите по шах, които раздаваш на децата от групите си. Когато каза, че ще минеш за цигара време да ме видиш, ми падна батерията и реших, че няма да звъннеш на другия ми телефон. Звънна и дойде. Не ме остави. Беше се забавил, за да ми купиш желирани мечета. Когато трябваше да ме вземеш и аз не знаех как да ти обясня да стигнеш, ти се изнерви, но продължи да караш. "Ще те намеря" каза.  Изненада ме с вино и бонбони. А аз отново се бях помислила за оставена. Когато твоята батерия беше паднала, а аз бях решила да се видим, помислих, че си си легнал и си ме оставил да те чакам, без да знаеш дори. Не го направи, взе си ме. И ме дари с най-красивата нощ за едно момиче. Когато сутрин закъсняваше за работа и нямаше как да ме закараш, се бяхме разбрали да ме оставиш сама да намеря път към вкъщи. Щях да се изгубя и ти не ме остави. Всеки път съм си мислила, че ще ме оставиш, а ти не го направи. Благодаря ти, но се моля да не си го направил сега.

просто така

мама ме е научила когато намеря нещо, което си заслужава, никога да не се отказвам от него. Дори когато то изглежда, че се е отказало от мен. Дори когато всички ми казват да се откажа. Казала ми е, когато намеря това нещо, да го обичам. Дори когато то не показва обич към мен. Дори когато не трябва да го обичам. И когато то само не се обича. Повтаря ми, че трябва да запазя това нещо. Дори когато не е точно мое, когато няма от какво и как да го предпазя. Когато е далеч и се пази само. Да го пазя в себе си. Учи ме, че любовта трябва да е лесна, но не винаги. Че трябва търпение и трябва да се чака. Дава ми пример с нея и тате и аз се усмихвам. А с усмивката си пиша: "Смисълът изчезва, когато чувствата започнат да избледняват. Преди това всяка битка си заслужава!"

"А Звярът... къде е Бел?"

Не мога да пиша. Не помня как съм пишела преди и за какво. Друг го е писал. Аз не мога да пиша. Не мога и да говоря. Мога само да мълча и да чакам. А мълчанието ми всъщност е маска, зад която се дера и крещя колко много ме боли. Чакането - преодоляване. Никога не съм била по-сама... и никога не съм имала по-силна нужда да не бъда. Избягаха ми пастелените рисунки по стените. Отмиха се точките по чадъра ми. Загина последният ми вълшебен люляк. Алиса изчезна. Страната на Чудесата също. Обърнах се назад и осъзнах, че те са само приказка, в която така силно исках да превърна живота си. Има само пречупено огледало. А момичето в него пречупено ми каза: "Ти... не си Принцеса. Принцът не те събуди с целувка, защото не си Спящата красавица. Шапкарят не те взе със себе си, защото само ти се помисли за неговата Алиса. А Звярът... къде е Бел?"Замълча. Усети, че няма сили да разкаже завършекът на тази приказка. Усети, че ще се разпадна. А аз отново не знаех какво да кажа. Всеки път като тръгна да казвам нещо се чува просто едно... "боли". Но разбира се, никой не го чува. Толкова много ме боли, че ме е страх да си призная. Ако все пак го публикувам това, значи поне на някой съм си казала. Не мога да плача също, защото огледалото казва, че няма смисъл. Казва, че нещата се завъртат и всичко се връща. Че той ще се върне. И спира да ме боли. За малко. Той е болезнен. Остави ме болезнена. Но най-болезнено е, че никой не те обича достатъчно, за да те спаси.