Театрално

Всеки ден е като нов

всеки ден е равен на обичам,

като написано във малка строфа,

в която срещам някой друг, различен.

Някой непознат, горящ,

и знам, че той ще ме обикне.

някой, който ще остане за ноща

и ще ме пази без да мигне.

Но някакси не искам да го виждам,

още не... нека се забави,

и без това свикнах да го чакам

даже мислех, че ме е забравил.

Знаеш ли, прилича ми на теб,

също толкова разсеян, непринуден.

В театъра го виждам най-отпред,

разсмива ме, покланя се, а после тръгва.

А аз оставам, даже след това

след като се спуснат тежките завеси,

след публиката, след спектакъла,

чакам следващата му пиеса.

Омръзна ми да си отивам..

да преодолявам и забравям,

защо ми е да те приспивам

и в спомените си да те оставям.

Ще има много други постановки зная,

с друг сценарий.. нов герой и чувства

но щом прожекторите се угасят накрая..

не ще усетя същото изкуство.

Не е ли някакси наивно,

че не искам друг на сцената да срещам

не искам ролята ти друг да взима

на принцът в просяшката дреха.