сряда, 15 февруари 2012 г.

Valentine's Day... my ass

Тишината в стаята се проряза с едно "Не мога бе, не мога, НЕ МОГА !", а после се чу тъп удар в стената с глава. Дам, Алиса беше застанала със забит в земята поглед и навярно отново водеше дуел с другата Алиса в себе си.
-Пак са се хванали за гушите. - промърмори под носа си пушещата гъсеница Абсолем.
- Чух те. - изрепчи се Алиса.
- Надявах се да си ме чула. - погледна я апатично той и издиша в лицето й кълбо дим.
- Моля те, тази вечер не ми е до завъртяните ти твърдения относно безрасъдството ми.
- Безрасъдство ? Всички останали му казваме любов. - усмихна се с крайчето на устата си гъсеницата, защото знаеше, че това ще я подразни и същевременно затапи. След това потъна в сън.
- ........ .
Да. Мълчание. Това се чуваше от Алиса. Какво можеше да каже всъщност ? Абсолем не беше единствения, който й го натяква. Това, което я мъчеше реално беше, че не може да приеме действителността си. Не може да проумее как на нейната възраст (от скромните двадесет години) един човек умее да я кара да се чувства като дете. Дете, знаещо пътя, по който минава всеки ден за вкъщи, но се колебае дали да не опита да мине и по друг маршрут. Дете, на което му се ще да рискува, за да разбере къде точно се намира и да знае повече за местоположението си. Но и дете, на което не му стиска, защото знае, че рискува да се изгуби завинаги. И сега Алиса спори. Спори със себе си. Спори с другата в себе си:
- Пиши му. - казва тя.
- Луда ли си ? Та той трябваше да ми пише още снощи! - кресна Алиса.
- Но нали ти написа, че се е чудил цял ден какво да измисли... защото заслужаваш нещо наистина вълшебно...
- Да... със 7 часа разлика. - завъртя очите си Алиса към тавана.
- Няма значение. Каза, че слънцето днес е греело за теб! - усмихна се другата и се завъртя свенливо.
- Да, но... Не знам. Може би е приятелски жест просто и това е. - заключи тя.
- Ох хайде кажи му, че чакаш от снощи да ти пише!
- Няма! Ще се възгордее! - начумери се пак Алиса.
- Но ти му събираш песни цял ден... - недоумяващо погледна я огледалната й страна.
- Събирах му, и ще му събирам още... Но просто заслужавам повече. Заслужавам да знае какво да ми напише. Заслужавам не да ми го пише... а да ми го връчи. Обичам цветята му. Сега къде са ?
- И той е объркан навярно колкото теб. И не, не го оправдавам. - побърза да добави - Какво ще постигнеш като не му отговаряш ?
- Не знам... Толкова ми е трудно. Ако му кажа, че неговите думи чакам от 20 часа насам... и че съм изтръпвала цял ден при извъняването на телефона ми.... и че като чуя любима песен, която съм забравила, си я записвам в телефона, за да му я пратя... какво ? Ако ме вижда само като приятелка, с това си държание ще си остана само като такава. Винаги. Не искам да го губя. Не искам нещата да се променят към по-зле. Не мога. Свикнах с присъствието му и с вниманието му. Говорим на един език. Недостъпен за другите език. Защо живеем в материален свят ? Защо всички вместо тела, не сме само по души ? Ако беше така, той щеше да е моята половинка-душа. Единствената душа, която знае как да се оправя с моята. Как да я отсърди, как да я отплаче, как да я отмълчи.
Докато се усети Алиса разбра, че в крайна сметка си говори сама. Диалогът се бе превърнал в монолог. Тя можеше с часове да говори за него. Винаги имаше какво още да добави към описанието му. И въпреки това едни думи не стигаха, познанията й не стигаха за да разбере какво се случва. И наистина я беше страх да узнае. Поне не все още. И се моли никога да не става прекалено късно за това.

П.С. Да. Мога да пиша за теб постоянно. И стихове и романи и приказки. Но ти не ги чети.

11 коментара:

  1. А, не казвай му, мълчи си :) Той ти е казал, имал е смелост. Вероятно ще има още малко. А ти мълчи си, мълчи, Алиса :) И не, няма как да те оправдавам :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. и аз не бих могла да се оправдая сама себе си... но какво ми остава освен да чакам.. една пълна обърканост ;d

      Изтриване
  2. Ами, може и да не чакаш :) Най-добре е, когато правим стъпки един към друг.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. така е, но ме е страх, че моите стъпки са по посока любов, а пък за неговите представа си нямам :D много е двузначно това разтояние между нас... не е истина просто колко много ми се рискува ;d ти би ли ?

      Изтриване
    2. Аз - всеки път :) Поне можеш да направиш по-еднозначни нещата, преди пак да е ред на стъпка от негова страна :) Може би тогава и той ще е съвсем еднозначен :)

      Изтриване
    3. да, но точно от тази негова еднозначност ме е страх... ако тя не се окаже като моята. Чудя се дали е по-добре да не знам и да си живея в илюзия (поне в този случай) или да рискувам да загубя и илюзията. Която ме прави щастлива. Защо сме такива хората... неразбрани. Обясни ми ! :D

      Изтриване
    4. Ами... аз мисля, че истината е по-сладка от илюзията :) Няма ли да е по-сладко, да узнаеш какво наистина иска, и да иска теб? :) Истината може да те направи по-щастлива, със сигурност по-свободна и... по-цяла Алиса. Хората понякога се страхуваме толкова, че не виждаме, че в крайна сметка страхът ни отнема повече, отколкото ни предпазва. Но знам ли!? ;) Страната на Чудесата си е прекрасна страна, но истинските чудеса май стават извън нея.

      Изтриване
    5. и ти си прав да... определено. Но аз все се надявам по веднъж поне на всеки един от нас да е позволено да запази в съзнанието спомен като сладка илюзия, отколкото спомен като грозна реалност. Не знам. Може и да те послушам някой ден, много ми харесва как мислиш. И ме усмихна :) Благодаря ти !!

      Изтриване
  3. Молим :) Това да се чува. Предпоследното. И колкото се може по-често да ти се случва :)

    ОтговорИзтриване
  4. Еееееееееее това трябва да е един мнооого щастлив мъж!!! Дано успее да го осъзнае!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. ами истината е, че го осъзнава... но му трябва още мъничко... и той не може дори да си представи колко мъничко. Но не мога да му кажа, не искам да го уча, по-добре сам да се реши :) Иначе хах... много ме зарадва и сега ще съм усмихната цяла вечер сигурно заради думите ти феичке :))

      Изтриване