Following the white rabbit... till it's gone.

Мина седмица. На същото място, тук, с разрошена коса... която плаче за панделка и още по-разрошени мисли. Панделки за мисли продават ли се ? Трябва ми една, искам да завържа с нея мислите си, да им направя красива фльонга и да ги върна на пратеника им. Вземи си ги. Вземи си всичко, което остави. Вземи си и мислите и чувствата и музиките и думите, всичко. Защото тук, до безобразие рошава и сама, нямам какво да ги правя. Нямаше право да ми пращаш мисли. Нямаше право да ми даваш обещания. Нямаше право на "Не бих позволил да те оставя" и "Обичам те"! Нямаше право да ме караш да не ти вярвам, но малко по малко подсъзнанието ми да ти се доверява. Никакви права нямаш... Зайците нямат права. Особено тези тук, в Страната. Защото ако не знаеш, тук всичко казано и повярвано боли двадесет и седем пъти повече, когато се окаже лъжа. И двадесет и седем пъти повече се помни. Нямаше право да ме лъжеш. Казах ти го още тогава, че ако ти се играе, аз не искам. Със зайци съм се научила да не играя. Винаги става късно, стъмва се и не виждам пътя към вкъщи. Но явно и този път участвах в отбора на загубилите. На онези, които играят със сърце, не с топка. И играят до края на мача, не на полувремето. Но ти трябва да си го разбрал това, нали ? Нямаш право да не си. Нямаше право да ми казваш, че ме разбираш всеки път, когато ти говорех. Всеки път на балкона и всеки път преди да заспим. Нямаше право да влизаш в съня ми и да ме целуваш, след като вечерта те изтрих от стените си. Аз ли те бях рисувала по тях или отразяват пратените ми от теб мисли. Нямаше право да ме гледаш с часове и да ме описваш с всички думи от речника на любовта. И когато ми прати онези песни и това право нямаше! Защото каза, че докато си ги слушал си страдал за мен, а сега аз ги слушам... въпреки, че нямам право. Никакви права нямаш в моята подредена Страна от мисли и чувства. Но най-вече нямаш право да ме оставиш...