Някой да му каже, че ми липсва. Да му каже, че все още вярвам, че ще се върне и че и аз му липсвам. Кажете му, че сега вече знам. Знам, че ми трябва и знам, че е достатъчен. И тогава знаех, но не го осъзнавах. Някой да му каже, че го сънувах... два пъти. Че докато го сънувах, все едно бях в рая и не ми се събуждаше. Да знае, че на живо дори не съм се чувствала толкова красиво, колкото в съня ми. Кажете му, че го чакам. Понякога сутрин, понякога през деня и всяка нощ. Разкажете му за нощите. За песните. За липсата. Разкажете и за филмите, които отказвам да гледам, само защото ми се плаче на всеки един от тях. И за снимките също. Онези черно-белите с момче и момиче на тях. Трябва някой да му каже, че имам нужда от него. Трябва някой да му каже да не трие номера и смс-ите ми. Защото те са доказателство, че му имам доверие. Кажете му, да ми вярва, да вярва на всяка една дума, която съм му казала. И на всеки поглед и на всяка усмивка и на всяка сълза по слушалката. Пратете му сън, за да ме помни. Пратете му нашата песен, за да ме чуе... или нещо, което да го подсети за мен. Вървете с него, пазете го. Давайте му сила на всеки мач. Привързвайте раните му след всяка контузия. Защото аз бих правила така. Пазете и сърцето му, защото там някъде е скрил и моето. Пазете го, поне докато нямам възможност аз да го пазя. Ще го нося със себе си, докато не се върне да ме вземе с него. Кажете му, че го обичам. Защото аз не успях да му кажа.
И тази нощ ще бъда вещица.
Принцесата във мен заспа.
Взе си с нея полумесеца.
На мен остави ми нощта.
И тук със нея двете си мълчим.
Мълчим за спомени, мълчиме за тогава,
когато някой ни изпращаше звезди.
Въпреки, че няма право.
И смях ни пращаше, от девет планини в десета.
Повтаряше ни колко сме красиви.
Каза, че и той някъде е под небето
и докато не ни намери, не мисли да заспива.
А аз го чакам още... и сега.
Отвикнах самичка да заспивам.
Ще ми се да можех да го навестя,
но не остана в метлата ми гориво.
Не ми останаха и сили, нямам.
Останах само по надежда.
И всяка нощ ще бъда няма,
докато не кажеш нещо..
Мина седмица. На същото място, тук, с разрошена коса... която плаче за панделка и още по-разрошени мисли. Панделки за мисли продават ли се ? Трябва ми една, искам да завържа с нея мислите си, да им направя красива фльонга и да ги върна на пратеника им. Вземи си ги. Вземи си всичко, което остави. Вземи си и мислите и чувствата и музиките и думите, всичко. Защото тук, до безобразие рошава и сама, нямам какво да ги правя. Нямаше право да ми пращаш мисли. Нямаше право да ми даваш обещания. Нямаше право на "Не бих позволил да те оставя" и "Обичам те"! Нямаше право да ме караш да не ти вярвам, но малко по малко подсъзнанието ми да ти се доверява. Никакви права нямаш... Зайците нямат права. Особено тези тук, в Страната. Защото ако не знаеш, тук всичко казано и повярвано боли двадесет и седем пъти повече, когато се окаже лъжа. И двадесет и седем пъти повече се помни. Нямаше право да ме лъжеш. Казах ти го още тогава, че ако ти се играе, аз не искам. Със зайци съм се научила да не играя. Винаги става късно, стъмва се и не виждам пътя към вкъщи. Но явно и този път участвах в отбора на загубилите. На онези, които играят със сърце, не с топка. И играят до края на мача, не на полувремето. Но ти трябва да си го разбрал това, нали ? Нямаш право да не си. Нямаше право да ми казваш, че ме разбираш всеки път, когато ти говорех. Всеки път на балкона и всеки път преди да заспим. Нямаше право да влизаш в съня ми и да ме целуваш, след като вечерта те изтрих от стените си. Аз ли те бях рисувала по тях или отразяват пратените ми от теб мисли. Нямаше право да ме гледаш с часове и да ме описваш с всички думи от речника на любовта. И когато ми прати онези песни и това право нямаше! Защото каза, че докато си ги слушал си страдал за мен, а сега аз ги слушам... въпреки, че нямам право. Никакви права нямаш в моята подредена Страна от мисли и чувства. Но най-вече нямаш право да ме оставиш...
Принцесата във мен заспа.