Две тъжни луни

Отново ще се скрия, извинявай.
Не си виновен, аз си го реших.
Не се чуди, не се и обвинявай,
просто имам нужда, разбери.
Недей много да ми липсваш,
не мога постоянно да те чакам..
Ще накарам и сърцето си насила
да те поостави някак си .
Поне за ден, за два, за седмица,
не искам да съм ти позната..
Искам да разтворя златните си дневници
и да те разкажа на Луната.
Когато ми е тъжно, винаги я има.
Поглеждам я и тя ме приютява.
В синия си дом на чаша вино,
за нейното небе да ми разправя.
Гизди се за него всяка нощ
и го чака да се стъмни, за да го посрещне.
В скута й от звездно-сив разкож,
да я целуне и уморено да полегне.
Заспива, с пръсти във косите й,
заспива, с мириса на нея,
и тя заспива лежейки на гърдите му,
и се надява слънцето да не изгрее.
Но то изгрява и отново ги разделя..
Събуждат се далеч един от друг,
Тя прозрачна, а той без нея
ще гърми за да може да го чуе.
И така с Луната стаени в небосклона
роним си звезди от липсване..
а те ти падат нейде над балкона,

..за да си ме пожелаеш ако искаш.

Криеница

Обърни се и преброй до девет
а аз ще се изгубя в тъмнината
и девет пъти ще се връщам и отивам
но ти не се обръщай, а почакай.
Мога да се крия, някак свикнах..
мога и да бягам, вече мога.
Може би ще поискам да те викна
а може би ще замълча. Отново.
Но ти не се сърди,
можеш и сам да ме откриеш
оставила съм ти следи
по крехките стъбла на вишните.
С буквичка отгоре върху всяка
ти написах нещо мъничко и скрито
издълбах го с клонче по кората
а луната прилежно ме подписа.
И деветте светулки си оставих,
за да те опътват, проследи ги.
Но и те изчезват, не забравяй
губиш по една на всяко спиране.
Ако пък последната и тя си тръгне
и си помислиш че съм се прибрала,
обърни се, нищо че е тъмно...
ще видиш, че след тебе съм вървяла.

Една сънена представа

Доста след полунощ е.

Навън, на балкона седя.

Сънена, но будна все още,

разказвам си приказки, за да заспя.

Пък сънищата съм си ги скрила..

в една гора, далеч от всеки

и когато остана без сила

там се скривам и ми е леко.

А тази гора е вълшебна,

с много магия, светулки, дървета,

а аз вървя и рисувам

запълвам с пастели всички полета.

Дори когато ми се мълчи..

рисувам, не искам да спирам..

измислям си смях и лъчи

и няколко целувки избирам.

Ех тази приказна гора,

само тя ме чува и разбира.

Тук си ми харесва, за сега

и не мисля май да се прибирам.

Хубаво ми е далеч, на тихо.

И години ще минат ако трябва..

Името ти на ръката си написах

за всеки случай, да не те забравя.