Изцяло тук... мъничко там

Страната на Чудесата отново е в депресия. Както я нарича морксата ми близначка отвъд Бургас. И понеже Алиса не иска да плаче, Страната плаче вместо нея. А всъщност всичко е наред. Реално. Просто все още Алиса не е научила изкуството на самодостатъчността. Двете с лудата й шапкарка се учат да го усвоят, но все нещо липсва. Все някой си тръгва. Защо хората толкова много обичат да си тръгват ? Разбира се, без борба. Защото те знаят как да са си самодостатъчни. Самодостатъчни в тъжния си малък свят на сенки. "Остави ги, нека бягат" - казва другата Алиса, заела мястото си зад волана и управляваща мислите й. Тя се появява, когато Алиса е наранена. Сплита косата си на плитка, заостря крайчето на плитката си, за да наподобява жило на скорпион и коли и беси наред. Алиса не може без другата си страна. Защото знае, че съществува само за да я брани, когато тя самата няма сили да се защитава. И не, не е шизофрения :D Сега Абаносовият Рицар, който Алиса пази като свой брат, я учи да се бие. Изкарва на яве скорпионската й страна и я тренира. Сега той пази нея. Пази я и я учи как тя сама да пази себе си. За което Алиса му благодари ужасно. От една страна тя не помни кога за последно е била толкова щастлива в присъствието на приятелите си. Особено на Шапкарката и другите си две принцеси. И всеки път сърцето й се свива, когато заговори за тях. Обожава ги. Те са й достатъчни. Всички други си тръгват. От друга страна ("сега говоря като Шапкарката" - усети се тя.) я мъчи един бял заек, за който тя направи компромис и позволи да пресече пътя й. Е, пресече го, разходи се в Страната й и изчезна. Скри се. Дали завинаги, дали за малко, Алиса не може да чака. Нито има време да го търси. "Аман от тези зайци! Толкова са непридвидими." - ядосват се двете с Шапкарката с чаша малинов чай на стълбите до къщата. "Зайците са по-зле от Шапкарите. Дори когато те карат да плачеш, Шапкарите не си отиват." - намръщи се зеленооката й приятелка, "Дам, те може никога да не остават, но винаги се връщат." - съгласи се Алиса. Замисли се, че Шапкарят й винаги е до нея. След всеки заек й бърше сълзите със смях. Когато няма муза, винаги й дава две думи, от които да напише стих. И когато мрънка, че не може да наниже дървена котка на гердан, той е там, за да й каже, че може. Такива са Шапкарите. Може рядко да са достатъчни, но когато СА, са на хиляда и един процента искрени. А в нейната страна нямат място неискренници. Само заемат място с лъжите си и цапат с думи. Тук оставям само вас - Шапкаря, Чеширския котарак, двете си принцеси, Шапкарката  и още много съвършено искрени и оставащи докрай вълшебни същества. 
  
                                                                                                                                                                               Ваша до последната дантела, Алиса. 

Тишина в кафез

"Кажи сбогом, за да те дари Господ с ново здравей." През последните 4-5 дена Алиса среща тази мисъл върху какви ли не табелки, на какви ли не езици. И все за Шапкаря се сеща. И нещо в нея се свива при тази мисъл. Уморена е от неговото мълчаливо "незнамкаквоискам". Уморена е и иска да напусне белия кафез с легло от панделка, в който той я е поставил. Кафезът, който каза, че ще й служи за стъклен похлупак, както при розата на Малкият принц. За да я пази. Алиса стои в кафеза, не защото е заключена, напротив, дори вратичката е махнал. Но всеки път, когато тя реши да си тръгне, осъзнава, че отлети ли сега - никога няма да се върне. Тръгне ли сега, престоят й в този бял вълшебен кафез за птици ще е останал недовършен, а именно не сбъднат. Алиса много добре знае, че ако остане ще се мъчи. Но когато не знае какво се случва с Шапкаря, се тревожи. И никой не може да я посъветва от Страната на Чудесата. Познават нея. Познават него, но не в тази светлина. Не в алисина светлина. А той не говори с тях, само се смее и им налива чай. А тя го познава, въпреки че не го разбира. Но сега мълчи, за да го накара да реши. Мълчи, за да се научи да говори той. И сърцето й се къса, че мълчи и не му отговаря. "Ако ще се къса, да се скъса сега." - мисли си Алиса - "Да се свърши всичко и да си ушия ново." Ако Шапкарят не се научи да говори, Алиса ще си тръгне. От кафеза. От Страната на чудесата. От живота му.

към Александър

хей, не ме забравяй, чу ли ? ако ме помниш... защото аз ще те искам всеки ден от лятото както до сега, чу ли ? и ще се боря и ще се бия и с мелници ще се сражавам, точно защото те искам. но ти само не ме забравяй, ако трябва си ме запиши някъде. и там някъде на морето ако си, пак не ме забравяй, чу ли ? защото морето ни събира и то. и всяка мидичка съм аз, чуваш ли ? аз ще чакам, морето ще чака с мен или по-точно вълните. да отмият всяко едно "не знам" и всяко едно "не" от мен. и всеки ден ще поглеждам към небето, защото и ти си някъде под него. и те чувствам. защото съм твоя, да твоя съм ! нека е странно, твоя съм и се надявам Господ да ми даде шанса да ти го кажа. Не, не се надявам, ще ти го кажа някой ден. и тогава морето ще е наше. синьо. нашето синьо, онова истинското. защото ще се боря както никога до сега. защото си заслужаваш. и аз те заслужавам.