Последни светлосенки

Навън е слънчево..
но пердетата ми не пропускат светлина.
Дори и да ги дръпна зная,
че няма смисъл, нямам нужда..искам тишина.
Тишина ли? Та дори и нея не желая,
но какво да правя.. някой ми я прати.
Немога да я върна, макар да се старая,
скрит адрес с анонимно име я изпрати.
Не ми се мисли, макар и да не спирам..
не ми се мисли колко ми е зле..
не ми се милси как ще се прибирам
без да знам дали на теб ти е добре.
И не, не говоря за момче..
не говоря за любов..
Не говоря.. оставям сърцето да ме поведе..
като изповед на вътрешното цяло..
с чисти думи.. като на дете.
И някога приятелството казало на любовта..
"аз съм тук, за да бърша причинените от теб сълзи"
но в сегашния момент..във реалността,
от приятелството много повече боли.
Колко трудно е да кажеш съжалявам..
когато искаш всичко да е пак наред,
дори и да е в друг вината..
иска ти се да зависеше от теб.
Привидно безразличен, отуснато стоиш
и се правиш, че не те интересува..
а вътрешно бунтуваш се, крещиш..
но да го покажеш, чудя се дали си струва.
Болка ли е, за да се лекува ?
Лъжа ли е, за да не простиш ?
лицето на засмяно се преструва..
тръгва си човек.. на когото толкова държиш.
Та дори това не ми е ясно..
как някой ще седи безделно..
когато взима му се нещо свое..
нещо уникално.. нещо ценно.
И пак.. отново тишина..
не чувам думите ти, май ги няма ?
Нищо ли няма да ми кажеш ?
Май няма смисъл да остана.