сряда, 3 октомври 2012 г.

Вземи ме... и задръж рестото.


Октомври е тук. Алиса го чакаше още от Май. Онзи красив синеок Май, в който тя остави очите си. Юни беше мил със нея, носеше й цветя и я оставяше да спи до късно. Юли също не беше лош... в началото. Обичаше я. Дали на думи. Дали на моменти, или наистина, обичаше си я. Докато накрая не я остави на Август. Той я държеше будна, плетеше от сълзите й стихове. Стихове, които не идваха с предишните месеци. От тези нощните, без получател. Но и той я остави, а тя му остави музата си. И сега Октомври не може да я познае. Не я иска без муза. Иска я същата, неизтощена. Алиса също иска Октомври.. Но да, изтощена е. Всички тези сезони прекалено много взимат от нея. И оставят само стихове след себе си. "Какво да ги правя тези стихове" - пита се тя - "никой не би дал и 5 пари за тях. А да ги подаря, казват, много място заемат." И така Алиса се е заринала в стихове. Уж за някой, за някога. И когато дойде някога, й ги връщат с думите "много са красиви, но нямаше нужда". Нужда от кого ? От какво ? От чувства ? Добре, прибирам си ги. Ще ги раздам на душевно бездомните. Тези, на които душите им заспиват нощем по тротоарите, уморени от празнота. Единственото по-лошо нещо от наранени чувства, са върнати стихове. Защото стиховете освен чувства са и всичко останало. Всичко лично и чисто. За това разпродажбата на стихове приключи. Свърши и сезона за чувства. Моята сергия отдавна затвори. Прекалено много куповачи на едро. Прекалено малко обич. Обич, която не може да нахрани и половин сърце. Затварям.

П.С. мили ми Октомври, ако по джобовете на старите си якета откриеш усмивки или смях, пази ги... разменям ги за стихове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар