Един художник написа насън... Замислих се над името на блога. Замислих се за последните дни и как в един момент бях напълно този художник. Сънувах момче... а след като се събудих, то беше до мен. Прерових из основи чантата си в търсене на химикал, за да го нарисувам докато спи. Не намерих, за това сега пиша. Но не за него. Никой не би ми дал да пиша за него. За това успокоявам с това, че не съм влюбена. Щях да съм. Щях да съм по-влюбена от всякога, защото той го заслужава. Дори и да не знае. Но не... сърцето ми е в една стъклена стаичка, направена само от прозорци. Гледа през тях, плаче и се къса, че не му давам да обича. А аз само му шептя, че е за добро и му нося по една пъничка надежда. Че някой ден ще си е заслужавало чакането. Че някого ще го е заслужил. Не ми се обича. Не ми се влюбва. Не искам да се боря. Искам поне веднъж да не бъда аз принца. Нали съм принцеса ? Истината е, че никога не съм се третирала като такава. Била съм всеки друг герой от приказката, но не и принцесата. А толкова ли съм наивна да се мисля за такава мамка му... Толкова ли е трудно някой да ме оцени като такава? Къде да избягам, кого да търся ? Идва ми да си напиша къса характеристика, да си я залепя на челото и да се надявам някой минувач да се спре. Да каже "я виж ти, принцеса!". А аз ще го погаля и ще му дам сърцето си, да. Но хората подминават. Не се вглеждат. И да, те губят, но губя и аз... Увереност най вече. И надежда. Толкова много герои, една принцеса и нито един принц. А ми писна от този замък, в който се разхождам предимно сама и замислена. Прекалено голям е. И твърде пуст. Избягах от него в Петък, но в Понеделник пак ме заключи. За три дена бях свободна, щастлива и ЦЯЛА. Сега съм си аз. Онази с копнежите и надеждите, с които е окичила ненужно големия си замък. А толкова много не му отиват, че изглежда кичозно. Изглежда изкуствено. Сигурно аз съм изкусвена и за това така. Вече и аз не знам каква съм, явно съм в грешка със себе си и все пак не се познавам. Познавах се тези три дена със сигурност. За първи път бях себе си. Себе си с някой като мен. Три дена явно стигат за един живот...
сряда, 17 октомври 2012 г.
Три дена
Един художник написа насън... Замислих се над името на блога. Замислих се за последните дни и как в един момент бях напълно този художник. Сънувах момче... а след като се събудих, то беше до мен. Прерових из основи чантата си в търсене на химикал, за да го нарисувам докато спи. Не намерих, за това сега пиша. Но не за него. Никой не би ми дал да пиша за него. За това успокоявам с това, че не съм влюбена. Щях да съм. Щях да съм по-влюбена от всякога, защото той го заслужава. Дори и да не знае. Но не... сърцето ми е в една стъклена стаичка, направена само от прозорци. Гледа през тях, плаче и се къса, че не му давам да обича. А аз само му шептя, че е за добро и му нося по една пъничка надежда. Че някой ден ще си е заслужавало чакането. Че някого ще го е заслужил. Не ми се обича. Не ми се влюбва. Не искам да се боря. Искам поне веднъж да не бъда аз принца. Нали съм принцеса ? Истината е, че никога не съм се третирала като такава. Била съм всеки друг герой от приказката, но не и принцесата. А толкова ли съм наивна да се мисля за такава мамка му... Толкова ли е трудно някой да ме оцени като такава? Къде да избягам, кого да търся ? Идва ми да си напиша къса характеристика, да си я залепя на челото и да се надявам някой минувач да се спре. Да каже "я виж ти, принцеса!". А аз ще го погаля и ще му дам сърцето си, да. Но хората подминават. Не се вглеждат. И да, те губят, но губя и аз... Увереност най вече. И надежда. Толкова много герои, една принцеса и нито един принц. А ми писна от този замък, в който се разхождам предимно сама и замислена. Прекалено голям е. И твърде пуст. Избягах от него в Петък, но в Понеделник пак ме заключи. За три дена бях свободна, щастлива и ЦЯЛА. Сега съм си аз. Онази с копнежите и надеждите, с които е окичила ненужно големия си замък. А толкова много не му отиват, че изглежда кичозно. Изглежда изкуствено. Сигурно аз съм изкусвена и за това така. Вече и аз не знам каква съм, явно съм в грешка със себе си и все пак не се познавам. Познавах се тези три дена със сигурност. За първи път бях себе си. Себе си с някой като мен. Три дена явно стигат за един живот...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Здравей миличка! Чета и сякаш до болка познавам всяка дума. За теб обаче съм сигурна, че не само някой ще те разпознае като принцеса, ами ще те направи и своя кралица.
ОтговорИзтриванепривет мила... странно е как човек с думите си те усмихва, но ти се насълзяват и очите заедно с усмивката. Така ми подействаха твоите... малко драматизирам сигурно, ама съм си такава, ревла :D Иначе това ми е надеждата... но вече ме е страх да си кажа "ами ако това е Той". Истината е, че тези 3 дена не си го казах... ами го почувствах с него и знам, че не е редно и може би се заблуждавам разбира се. Ще ми се просто.. и за това си го разказах. Благодаря ти искрено за надеждата, аааадски много ти ценя мнението, знаеш и ти изпращам цял буркан домашни целувки :))
ИзтриванеОт едно известно време ми се оформи фразата "Спрях да вярвам, че съм принцеса, когато разбрах, че няма принцове". Въртя ми се из главата, но така и не можах да я развия в стих или разказ. Сетих се и за теб, защото си ми една такава... принцесена. Не спирай да вярваш, че си принцеса, макар да е много по-хубаво да бъдеш любима. :):):)
ОтговорИзтриванещом сме принцеси, значи не е позволено да няма принцове. категорично! а когато срещнем някой, той ще ни превърне в любима, в кралица :) Принцесата е принцеса и без да има принцове покрай нея. Принцесите винаги са си самодостатъчни, дори когато им пада короната от самота... за това горе главата, съдбата си знае работата, аз вече само в нея си вярвам :) а за тебе целувка, защото ме усмихна много
Изтриване