Знаци без посоки

И тази вечер си лягам неоценено красива. Забравена. Невзета. Неискана достатъчно. Но неоплакваща се. Просто мрънкаща. Имаща ужасно много да даде. Имаща, защо ? Питаща се. Не е ли прахосничество това... не е ли загуба. Не е ли нещо от никой неоползотворено. Питам се защо съм нея и защо съм сама. Сама почти. Уж съм с някой. Уж съм и с някои... но. Хората са самотни дори и сред хора. А аз съм благодарна за тези хора, сред които съм. Дори и понякога сама. А един избор ме попита "ти проблеми имаш ли, сподели ми ?" Не, проблеми нямам. Реално никакви. Просто избори. А когато си направил избор, всеки проблем дошъл от него е редно да го преглътнеш. Поне докато пъничката не стане прекалено голяма, а лъжичката ти чаена. Тогава правиш друг избор. Срамота е да нарека изборите си проблеми, след като сама съм ги направила. Срамота е и да получа съвет относно тях. Особено от избор. Избор, с който прекарвам ненужно много време по телефона с цел неопознаване. Не че се получава разбира се. Избор, който първоначално не беше никакъв избор, а просто преход. Аз бях минувач и му казах. Обещах да се спра, да го погледна и да отмина. Просто защото е интересен преход. Преходът от своя страна се очуди на моето минуваческо обяснение и ме хвана за ръката да остана. Не искаше да оставам, просто рефлекс. Аз преходи не слушам и си продължих по пътя. Но пак го срещнах на няколко пъти. Той пък си помисли, че съм компромис и реши да бъде безкомпромисен. Тръгна в другата посока. Аз преходи не гоня и си продължих по пътя. Но той взе, че ме потърси. Превърна ме в изключение и тръгна след мен. Казах му да спре. Аз с преходи не вървя и си продължих отново по пътя. Покрай мен мина обаче някакъв объркан шанс, който крещеше нещо на изплашения риск, вървящ зад него. От безумния им разговор не можах да разбера, кой има повече право. Но разбрах, че отдавна не съм минувач. Възможност съм, а преходът стана избор.