Една цигара, два през нощта и Мартин

Амиииии не съм писала отдавна... всъщност не съм писала от(теб). И сега усетих, че просто трябва... тъй като имам толкова много неща, а няма на кой и няма как на теб и тук ми остана само май. Не знам дали ще успея точно да формулирам и дали някога ще имам шанса да ти го прочета, но ще пиша чувства, за да не ги забравя и да знам, че не съм сънувала. Та.. не знам как в 2 през нощта се оказа, че си близо до вкъщи. Не знам как 10 минути преди да ми пишеш мислех за теб дали си добре... И със сигурност не знам защо дойде до входа ми и седяхме в него до 3. Ти, перфектен, черно палто и обувки. Аз, ужасна, розова пижама, плюшени домашни ботушки, увита в шарено одеяло и безумно рошава. Седим на стълбите между първи и втори етаж
"за по цигара". Три любими думи, три думи пълни с всичко. Помня, че ти забраних да бъдеш толкова красив... И винаги става твоето! А аз никой друг не слушам и на никой никога не се подчинявам. Е да, освен на един Мартин. Един Мартин, който виждам след 2 години отново зимата. Един Мартин, който сънувам и усещам с всичките си сетива. Мартин, който 3 пъти ме пита какво има, след като 2 пъти вече съм отговорила, че всичко е наред и съм окей. Един Мартин, който винаги усеща и винаги знае. Един Мартин. Единствен. И една объркана Алиса, която 2 години обяснява на всеки, че не обича да се гушка и бяга от прекалени близости, а при неговата прегръдка остана цялата по него, и той по нея. Добре де, 3 бяха прегръдките. И една Алиса, която при най-малкия мирис на мъжки парфюм по себе си, се къпе 5 пъти... след 3 прегръдки от един Мартин й се искаше цял живот да мирише на него.
В момента стоя по хавлия от 40 минути и не искам да вляза да се изкъпя, защото пустата ми коса мирише още на парфюма ти -_- А не знам кога пак ще те видя и дали ще те видя някога пак... "ти така си мислеше и преди 5 години хаха". Много неща си мислех Мартине, и интересното е, че не съм спирала да си ги мисля и да си ги представям и изживявам в главата си. Помня и как приятелите ти ти бяха казали, след като им беше разказал за мен "брат или е нереална или е жената на живота ти". Първата ми мисъл беше да напиша "..ами явно съм била първото", но ти нали все ми се караш за тая тъпа неувереност и добре, няма да го пиша хах.. Истината е, че не знам коя съм и ти кой си, толкова пъти съм те сънувала все едно от други животи и в този живот искам да съм с теб. Само не се отказвай от мен. Прав си, нищо не е просто съвпадение и знам, че пак сме се срещнали с причина... случайно. Но искам следващия път да се срещнем с причина, нарочно. Искам да съм това, за което все ми говориш, че виждаш, а аз не виждам. Искам да сме двамата и да сме достатъчни. И не искам да е сън. Не искам да е веднъж по Коледа. Не искам да не знам дали ще те видя пак и да ми се къса сърцето, защото очите ми не могат да заснемат колко си съвършен докато ми разказваш за гадния сок от горски плодове, който си пил. Искам да е слънчево и навън и в мен и в теб. И да хванеш ръката ми. Да ме заведеш на пейката, където седеше сам и си четеше "Предречено от Пагане" и ми звънна, за да ми кажеш как любовта им с Хан Аспарух ти е напомнила за нас. Искам да ме заведеш навсякъде. Даже не ме води, аз ще те последвам където идеш. Само теб. Винаги. И не знам защо за втори път пиша за теб, след стиха и пак се разревах... страшна лигла. 
 - Още ти пазя стиха и писмото.. :) 
 - Е то оставаше и да не го пазиш, щях да те убия.
 - Хахаха толкова си сладка..

Когато Луната я няма

Небето е празно и заспива само,
защото няма кой да му свети.
Скрита Луната изписва с перо
стихове тъга по житните полета.
Не и се грее тази вечер,
и светът под нея спи във мрак...
Магия сърцето и обрече
да принадлежи на Върколак.
Тя го чака търпеливо
през девет планини в десета,
да се върне и да я открие
по стъпките на лунната пътека.
А той във сенките сега заспива
от битки и надежди уморен,
самотата нежно с одеало го завива
и държи душата му във плен.
Насън Луната го целува, 
а той и гали златните коси..
тя със обич го лекува,
а той я кара да блести.
Прошепва тихичко на него тя
преди да си отиде с мрака..
"Аз съм твоята Луна,
там съм..
и ще те чакам."

Париж, малко вино и много Мартин

Няма да се бавя, ще съм кратка,

достатъчно време ти изгубих.

Думи, обещания... така нататък,

невидяни, несбъднати, нечути.

Оставям ти небето. На него подредих

падащи звезди, които съм събрала.

И когато ти е болно просто погледни..

Усмихни се и ще се почувстваш цял.

Уших ти нощи от коприна,

ще те галят и целуват вместо мен.

Ще оставям в празни чаши вино

за да те лекуват, когато си ранен.

И всяка нощ ще те сънувам

ще те предричам, като Пагане.

Ще ти пея, ще те пазя, ще воювам

и ще гледам винаги да си добре.. 

Като се събудиш няма да ме помниш,

но кафето ти ще е със дъх на мед.

Сложих ти магия, две лъжички обич,

 щипка вяра и усмивка на дете.

Не искам да те пускам, още не.

Оставам в теб някъде отляво.

Докато гласът ти още е по мен.

Няма как да те оставя, съжалявам..

Нощни художници

Луната й прави компания.

Една чакаща, спяща красавица.

С мисли, цели разстояния

и чувства от няколко страници.

Не може да спи и не иска,

чака звукът на крила.

От далеч идва, но вече е близко,

бухал с изрисувани крила.

А на тях с кратко послание,

Звярът и праща звезди,

усмивка, аромат и сияние,

които вплита в нейните коси.

А тя му изпраща вселени

и пъха по малко вълшебство във всяка.

Да му стигне за повече време

и да не заспи докато я чака.

Мечтае си за сънища и чай

с цяло резенче лимон за Него.

Но тихичко, че той не знае,

с очи ще му каже докато го гледа.

Опиянена от безсъние без време,

рисува по небето пеперуди.

Бяга от отровни ябълки и от вретена.

Заспи ли, няма кой да я събуди.

Понеже не знам къде си...

.

Оставам тук, ще те изчакам.
Нека другите да бързат.
Няма този път да плача,
и в сълзите си да те избърсвам.
Ако ти останеш ще усетиш
с колко малко давам всичко.
Остани, за да се сетиш
какво е истинско обичане.
Останем ли, ще съм до теб,
ще те пазя и ще бъда силна.
Ще се боря винаги да си добре,
за да не живееш в миналото.
Оставам тук, вече е решено.. 
Нека другите да отминават.
Сърдита, тъжна, уморена,
дори да не останеш, аз оставам.

от другата Алиса...

      Миличка, вече не знам как да ти помогна... Виждаш че не спирам да се мъча и да се боря с теб. Усещаш, че постоянно те дърпам и бутам напред. Бърша сълзите, които се надигат и гледам да ги превърна в усмивка преди да е станало късно. Или поне за пред другите. Знаеш, че за това всяка сутрин те будя в 6 да тичаш, да си свободна. Давам ти дори към него да тичаш ако решиш. Ти обаче не тичаш, а бягаш. Страх те е. И оставаш тук. Вече не знам какво да направя. Не искаш. ТИ не искаш да продължиш. Повтарям ти, че той е глупак и един ден ще съжалява... и на теб ти става по - добре. Убеждавам те в това, че си красива... не, перфектна си! И ти ми вярваш уж... "Няма как да не го осъзнае и той"- осъзнаваш ти. И в един момент отново рухваш. И тогава пак се опитвам да те хвана докато не си се разпаднала съвсем. Но не мога... разпадаш се в ръцете ми. И плача, защото те виждам как се съсипваш. Ядосвам се, че явно не съм достатъчно силна, за да те спася. Поглеждам те в огледалото и ти казвам, че той няма да се върне, не го чакай. Поне засега. И виждам как и моите думи те съсипват. Защо го обичаш толкова много, не си честна! Аз искам да продължа напред! Остави го... Виж момчето, което сега прави всичко за да те заслужи и виж останалите, които се борят за капка от вниманието ти. Не виждаш никой ти. Виждам те. Не се виждаш и себе си и нас, как ни съсипваш и двете. Не знам какво да правя. Редно ли е да те карам да продължиш напред с един, докато още обичаш друг ? Знам единствено, че не е редно да те гледам така. Дори и само веднъж седмично. Просто те обичам прекалено много. И само аз истински те разбирам и приемам такава, каквато съм.

Хиляда мили и една

Чакай ме, аз идвам.
Вървя към теб, макар и бавно.
Чакай ме, недей заспива,
както чака  неотдавна.

Вървя по тъмното на дните.
Тичам със часовниковата стрелка,
прескачам календарите, които 
броят неделите ни до сега.

Не слушам вятъра, не ми помага.
Научих се самичка да се бия
с неговите мелници, да бягам,
да стана силна и да те открия.

Звездите пък ме учат на търпение.
Любовно заклинание - Луна.
Разчитам на небесните умения,
обещаха да те пазят от света.

Понякога съм адски изморена.
Понякога е трудно... (неизбежно.)
Но стисвам зъби и поемам 
в посока теб и три надежди.

Само стой, не ме забравяй.
Знам, че е далече, знам.
Но още малко ми остава...
след хиляда мили и една съм там.

Когато опитомиш лисица

Винаги съм имала страх от тръгващи си хора. Тръгване. Изоставяне. Оставяне. Когато каза, че не ти се говори по телефона и искаш да излезем, аз не исках. Казах ти, че не съм те вързала и помислих, че ще ме оставиш. Не ме остави. Говорихме си с месеци. Когато каза, че ще ме чакаш с колата пред нас, аз чаках на тротоара. Припознах се в друга кола, която ме подмина и помислих, че си ме оставил. Не беше. Донесе ми шоколад. Когато ти се развали десният фар на колата, ти се ядоса. Беше редно да ме оставиш да си хвана такси, защото има шанс да те глобят. Рискува и ме остави пред нас. Остави на врата ми един от медалите по шах, които раздаваш на децата от групите си. Когато каза, че ще минеш за цигара време да ме видиш, ми падна батерията и реших, че няма да звъннеш на другия ми телефон. Звънна и дойде. Не ме остави. Беше се забавил, за да ми купиш желирани мечета. Когато трябваше да ме вземеш и аз не знаех как да ти обясня да стигнеш, ти се изнерви, но продължи да караш. "Ще те намеря" каза.  Изненада ме с вино и бонбони. А аз отново се бях помислила за оставена. Когато твоята батерия беше паднала, а аз бях решила да се видим, помислих, че си си легнал и си ме оставил да те чакам, без да знаеш дори. Не го направи, взе си ме. И ме дари с най-красивата нощ за едно момиче. Когато сутрин закъсняваше за работа и нямаше как да ме закараш, се бяхме разбрали да ме оставиш сама да намеря път към вкъщи. Щях да се изгубя и ти не ме остави. Всеки път съм си мислила, че ще ме оставиш, а ти не го направи. Благодаря ти, но се моля да не си го направил сега.

просто така

мама ме е научила когато намеря нещо, което си заслужава, никога да не се отказвам от него. Дори когато то изглежда, че се е отказало от мен. Дори когато всички ми казват да се откажа. Казала ми е, когато намеря това нещо, да го обичам. Дори когато то не показва обич към мен. Дори когато не трябва да го обичам. И когато то само не се обича. Повтаря ми, че трябва да запазя това нещо. Дори когато не е точно мое, когато няма от какво и как да го предпазя. Когато е далеч и се пази само. Да го пазя в себе си. Учи ме, че любовта трябва да е лесна, но не винаги. Че трябва търпение и трябва да се чака. Дава ми пример с нея и тате и аз се усмихвам. А с усмивката си пиша: "Смисълът изчезва, когато чувствата започнат да избледняват. Преди това всяка битка си заслужава!"

"А Звярът... къде е Бел?"

Не мога да пиша. Не помня как съм пишела преди и за какво. Друг го е писал. Аз не мога да пиша. Не мога и да говоря. Мога само да мълча и да чакам. А мълчанието ми всъщност е маска, зад която се дера и крещя колко много ме боли. Чакането - преодоляване. Никога не съм била по-сама... и никога не съм имала по-силна нужда да не бъда. Избягаха ми пастелените рисунки по стените. Отмиха се точките по чадъра ми. Загина последният ми вълшебен люляк. Алиса изчезна. Страната на Чудесата също. Обърнах се назад и осъзнах, че те са само приказка, в която така силно исках да превърна живота си. Има само пречупено огледало. А момичето в него пречупено ми каза: "Ти... не си Принцеса. Принцът не те събуди с целувка, защото не си Спящата красавица. Шапкарят не те взе със себе си, защото само ти се помисли за неговата Алиса. А Звярът... къде е Бел?"Замълча. Усети, че няма сили да разкаже завършекът на тази приказка. Усети, че ще се разпадна. А аз отново не знаех какво да кажа. Всеки път като тръгна да казвам нещо се чува просто едно... "боли". Но разбира се, никой не го чува. Толкова много ме боли, че ме е страх да си призная. Ако все пак го публикувам това, значи поне на някой съм си казала. Не мога да плача също, защото огледалото казва, че няма смисъл. Казва, че нещата се завъртат и всичко се връща. Че той ще се върне. И спира да ме боли. За малко. Той е болезнен. Остави ме болезнена. Но най-болезнено е, че никой не те обича достатъчно, за да те спаси.

Нещо незначимо.

Личиш ми.
целия остана върху мен.
личиш ми.
по дрехите, очите и въздишките.
личиш ми.
в сънищата, когато е студено.
личиш.
по тъгата в края на усмивката.
виждаш се.
под измитият ми днешен грим.
виждаш се.
в умора - огледало.
виждаш се.
в последният издишан дим.
виждам те.
в неписано начало.
усещам те.
от восъка на свещите.
усещам те.
в поредна чаша вино.
усещам,
че на следващата среща
ще усетя
себе си до теб завинаги.

В отговор на Шапкарката

Тук сме сега. До кога не знам... колко - също. Не знам колко сме наши и колко техни. Но знам, че до него съм повече себе си и повече у дома. Тук сме. И тук знаем, че има някого, който иска да знаем, че той е там. Малко заради теб. Малко заради него. Малко заради "вас". Той е там. Ако си тръгнем къде ще идем ? Към какво ще се върнем ? Знаеш отговора. Ще останем. Ще останем, за да даваме тази усмивка и тази частица от нас всеки път, когато е непоискана, но нужна някому. Дори и да не си признава. Ще я даваме, когато не очакваме в замяна същата. Ще я даваме, защото сме такива, знаеш го. Знаеш, и че притежаваме таланта да бъдем, даваме и виждаме. И не го пестим и не искаме да го пропилеем, нали така ? Дори след всичките пъти, в които някой е пропилявал нас. Ние с теб, любима моя приятелко, не оставаме тук, защото няма къде другаде. Има, но там не е топло, и това знаеш. Знаеш, че не е и споделено. А ние не искаме вечност, искаме просто споделено сега. И докато някой там някакси споделя неговото сега с нас, ние оставаме... 

Три дена

Един художник написа насън... Замислих се над името на блога. Замислих се за последните дни и как в един момент бях напълно този художник. Сънувах момче... а след като се събудих, то беше до мен. Прерових из основи чантата си в търсене на химикал, за да го нарисувам докато спи. Не намерих, за това сега пиша. Но не за него. Никой не би ми дал да пиша за него. За това успокоявам с това, че не съм влюбена. Щях да съм. Щях да съм по-влюбена от всякога, защото той го заслужава. Дори и да не знае. Но не... сърцето ми е в една стъклена стаичка, направена само от прозорци. Гледа през тях, плаче и се къса, че не му давам да обича. А аз само му шептя, че е за добро и му нося по една пъничка надежда. Че някой ден ще си е заслужавало чакането. Че някого ще го е заслужил. Не ми се обича. Не ми се влюбва. Не искам да се боря. Искам поне веднъж да не бъда аз принца. Нали съм принцеса ? Истината е, че никога не съм се третирала като такава. Била съм всеки друг герой от приказката, но не и принцесата. А толкова ли съм наивна да се мисля за такава мамка му... Толкова ли е трудно някой да ме оцени като такава? Къде да избягам, кого да търся ? Идва ми да си напиша къса характеристика, да си я залепя на челото и да се надявам някой минувач да се спре. Да каже "я виж ти, принцеса!". А аз ще го погаля и ще му дам сърцето си, да. Но хората подминават. Не се вглеждат. И да, те губят, но губя и аз... Увереност най вече. И надежда. Толкова много герои, една принцеса и нито един принц. А ми писна от този замък, в който се разхождам предимно сама и замислена. Прекалено голям е. И твърде пуст. Избягах от него в Петък, но в Понеделник пак ме заключи. За три дена бях свободна, щастлива и ЦЯЛА. Сега съм си аз. Онази с копнежите и надеждите, с които е окичила ненужно големия си замък. А толкова много не му отиват, че изглежда кичозно. Изглежда изкуствено. Сигурно аз съм изкусвена и за това така. Вече и аз не знам каква съм, явно съм в грешка със себе си и все пак не се познавам. Познавах се тези три дена със сигурност. За първи път бях себе си. Себе си с някой като мен. Три дена явно стигат за един живот...

Знаци без посоки

И тази вечер си лягам неоценено красива. Забравена. Невзета. Неискана достатъчно. Но неоплакваща се. Просто мрънкаща. Имаща ужасно много да даде. Имаща, защо ? Питаща се. Не е ли прахосничество това... не е ли загуба. Не е ли нещо от никой неоползотворено. Питам се защо съм нея и защо съм сама. Сама почти. Уж съм с някой. Уж съм и с някои... но. Хората са самотни дори и сред хора. А аз съм благодарна за тези хора, сред които съм. Дори и понякога сама. А един избор ме попита "ти проблеми имаш ли, сподели ми ?" Не, проблеми нямам. Реално никакви. Просто избори. А когато си направил избор, всеки проблем дошъл от него е редно да го преглътнеш. Поне докато пъничката не стане прекалено голяма, а лъжичката ти чаена. Тогава правиш друг избор. Срамота е да нарека изборите си проблеми, след като сама съм ги направила. Срамота е и да получа съвет относно тях. Особено от избор. Избор, с който прекарвам ненужно много време по телефона с цел неопознаване. Не че се получава разбира се. Избор, който първоначално не беше никакъв избор, а просто преход. Аз бях минувач и му казах. Обещах да се спра, да го погледна и да отмина. Просто защото е интересен преход. Преходът от своя страна се очуди на моето минуваческо обяснение и ме хвана за ръката да остана. Не искаше да оставам, просто рефлекс. Аз преходи не слушам и си продължих по пътя. Но пак го срещнах на няколко пъти. Той пък си помисли, че съм компромис и реши да бъде безкомпромисен. Тръгна в другата посока. Аз преходи не гоня и си продължих по пътя. Но той взе, че ме потърси. Превърна ме в изключение и тръгна след мен. Казах му да спре. Аз с преходи не вървя и си продължих отново по пътя. Покрай мен мина обаче някакъв объркан шанс, който крещеше нещо на изплашения риск, вървящ зад него. От безумния им разговор не можах да разбера, кой има повече право. Но разбрах, че отдавна не съм минувач. Възможност съм, а преходът стана избор.

в преставите на една Алиса

Днес съм си вкъщи. Няма лекции, няма фитнес, няма хора. Не ми се говори с никой. Пуши ми се и ми се пише. Задните ми части вече са приели формата на дивана, на който се търкалям от няколко часа, но май не ме интересува. Понякога обичам да си представям разни историйки. Които за момента ме разчувстват, защото примерно някой ден искам да се сбъднат, или пък защото сега не са сбъднати, абе не знам. Замислих се преди малко за една такава историйка. Точно за такъв период. За неговорещ с никой период. За болящ ужасно корема период. И за няма нищо вкусно в хладилника период. Как искам точно в ден, като този, в който се разкарвам по боксерки, SuperGirl тениска и вълнени чорапи от баба, да има едно обикновено момче, което да направи нещо необикновено. След като му измрънкам по телефона, че умирам и че света свършва, той да дойде до вкъщи, само за да ме види. Да ми донесе глезотийки от сорта на нещо сладко и плюшена играчка и да полежи поне половин час до мен, като си играе с косата ми. Без да иска нищо повече. В такива моменти, онази Алиса в мен, която винаги е готова да избяга (щом усети прекалена близост), ще се почувства сигурна и дори има шанс и да заспи. А заспи ли Алиса до момче, значи той е спечелил доверието й. Ще ми се, наистина. Дали заради всички романтичнокомедийни бози, които съм изгледала, или заради романите, които съм изчела. Просто ми се ще. Ще ми се и да забравя, че се чувствам ужасно, само защото той ще ме разсмива и ще ми повтаря колко съм хубава рошава и подута от сън :D Утре може би няма да ми се ще, но днес не ща нищо друго.

Вземи ме... и задръж рестото.

Октомври е тук. Алиса го чакаше още от Май. Онзи красив синеок Май, в който тя остави очите си. Юни беше мил със нея, носеше й цветя и я оставяше да спи до късно. Юли също не беше лош... в началото. Обичаше я. Дали на думи. Дали на моменти, или наистина, обичаше си я. Докато накрая не я остави на Август. Той я държеше будна, плетеше от сълзите й стихове. Стихове, които не идваха с предишните месеци. От тези нощните, без получател. Но и той я остави, а тя му остави музата си. И сега Октомври не може да я познае. Не я иска без муза. Иска я същата, неизтощена. Алиса също иска Октомври.. Но да, изтощена е. Всички тези сезони прекалено много взимат от нея. И оставят само стихове след себе си. "Какво да ги правя тези стихове" - пита се тя - "никой не би дал и 5 пари за тях. А да ги подаря, казват, много място заемат." И така Алиса се е заринала в стихове. Уж за някой, за някога. И когато дойде някога, й ги връщат с думите "много са красиви, но нямаше нужда". Нужда от кого ? От какво ? От чувства ? Добре, прибирам си ги. Ще ги раздам на душевно бездомните. Тези, на които душите им заспиват нощем по тротоарите, уморени от празнота. Единственото по-лошо нещо от наранени чувства, са върнати стихове. Защото стиховете освен чувства са и всичко останало. Всичко лично и чисто. За това разпродажбата на стихове приключи. Свърши и сезона за чувства. Моята сергия отдавна затвори. Прекалено много куповачи на едро. Прекалено малко обич. Обич, която не може да нахрани и половин сърце. Затварям.

П.С. мили ми Октомври, ако по джобовете на старите си якета откриеш усмивки или смях, пази ги... разменям ги за стихове.

share it with the one you love"

Колко много влюбени хора покрай мен... Колко много хора, които го премълчават. Колко много "I will never show and you will never know". Как да им обясня, че трябва да рискуват... или поне да са щастливи, докато този човек е край тях. Да се впуснат в чувствата си или да се радват, че обектът им е тук. Че могат да го докоснат, да го чуят, да го видят. Как да им обясня, да не искат повече. И че ако не са доволни на това, което имат ще го изгубят докато е в ръцете им. Ще се превърнат в сълзи... сенки под очите и закъснели думи. От никой нечути думи. Ще се превърнат в мен. Гледайте Woman on top. Говорете СЕГА. Бъдете щастливи СЕГА. Утре е късно. Утре... може и да не дойде. Аз чакам моето утре да се върне. И пак да стане днес. Както беше до вчера. Чакам го.

Без сигнал

Изчерпах се
от думи,
от предположения.
Избледнявам в мисли
и във неведение.
Цял ли си
кажи ми,
аз не спя.
Цяла съм
на половина
и сама.
Минават месец,
дни
и чувства.
Избягах,
върнах се,
но те изпуснах.
Къде, защо
и до кога..
Без звук, без думи 
ти звъня.
И чувам глас,
но не и твоя.
Връзка няма
с този номер.
Невидима цигара 
празна
с огризения.
Пепелник препълнен
с въздишки
и търпение.
Музиката свърши,
спрях я
преди дни.
Само с тишина се пие
вино от сълзи.

Someone please tell him.

Някой да му каже, че ми липсва. Да му каже, че все още вярвам, че ще се върне и че и аз му липсвам. Кажете му, че сега вече знам. Знам, че ми трябва и знам, че е достатъчен. И тогава знаех, но не го осъзнавах. Някой да му каже, че го сънувах... два пъти. Че докато го сънувах, все едно бях в рая и не ми се събуждаше. Да знае, че на живо дори не съм се чувствала толкова красиво, колкото в съня ми. Кажете му, че го чакам. Понякога сутрин, понякога през деня и всяка нощ. Разкажете му за нощите. За песните. За липсата. Разкажете и за филмите, които отказвам да гледам, само защото ми се плаче на всеки един от тях. И за снимките също. Онези черно-белите с момче и момиче на тях. Трябва някой да му каже, че имам нужда от него. Трябва някой да му каже да не трие номера и смс-ите ми. Защото те са доказателство, че му имам доверие. Кажете му, да ми вярва, да вярва на всяка една дума, която съм му казала. И на всеки поглед и на всяка усмивка и на всяка сълза по слушалката. Пратете му сън, за да ме помни. Пратете му нашата песен, за да ме чуе... или нещо, което да го подсети за мен. Вървете с него, пазете го. Давайте му сила на всеки мач. Привързвайте раните му след всяка контузия. Защото аз бих правила така. Пазете и сърцето му, защото там някъде е скрил и моето. Пазете го, поне докато нямам възможност аз да го пазя. Ще го нося със себе си, докато не се върне да ме вземе с него. Кажете му, че го обичам. Защото аз не успях да му кажа.

Почти липса..

И тази нощ ще бъда вещица.
Принцесата във мен заспа.
Взе си с нея полумесеца.
На мен остави ми нощта.
И тук със нея двете си мълчим.
Мълчим за спомени, мълчиме за тогава,
когато някой ни изпращаше звезди.
Въпреки, че няма право.
И смях ни пращаше, от девет планини в десета.
Повтаряше ни колко сме красиви.
Каза, че и той някъде е под небето
и докато не ни намери, не мисли да заспива.
А аз го чакам още... и сега.
Отвикнах самичка да заспивам.
Ще ми се да можех да го навестя,
но не остана в метлата ми гориво.
Не ми останаха и сили, нямам.
Останах само по надежда.
И всяка нощ ще бъда няма,
докато не кажеш нещо..