Последни светлосенки

Навън е слънчево..
но пердетата ми не пропускат светлина.
Дори и да ги дръпна зная,
че няма смисъл, нямам нужда..искам тишина.
Тишина ли? Та дори и нея не желая,
но какво да правя.. някой ми я прати.
Немога да я върна, макар да се старая,
скрит адрес с анонимно име я изпрати.
Не ми се мисли, макар и да не спирам..
не ми се мисли колко ми е зле..
не ми се милси как ще се прибирам
без да знам дали на теб ти е добре.
И не, не говоря за момче..
не говоря за любов..
Не говоря.. оставям сърцето да ме поведе..
като изповед на вътрешното цяло..
с чисти думи.. като на дете.
И някога приятелството казало на любовта..
"аз съм тук, за да бърша причинените от теб сълзи"
но в сегашния момент..във реалността,
от приятелството много повече боли.
Колко трудно е да кажеш съжалявам..
когато искаш всичко да е пак наред,
дори и да е в друг вината..
иска ти се да зависеше от теб.
Привидно безразличен, отуснато стоиш
и се правиш, че не те интересува..
а вътрешно бунтуваш се, крещиш..
но да го покажеш, чудя се дали си струва.
Болка ли е, за да се лекува ?
Лъжа ли е, за да не простиш ?
лицето на засмяно се преструва..
тръгва си човек.. на когото толкова държиш.
Та дори това не ми е ясно..
как някой ще седи безделно..
когато взима му се нещо свое..
нещо уникално.. нещо ценно.
И пак.. отново тишина..
не чувам думите ти, май ги няма ?
Нищо ли няма да ми кажеш ?
Май няма смисъл да остана.

Безцветно

Днес съм някак си замислена,
някак не разбирам никой..
въпреки, че думите са смилени
аз си слушам тишината и заспивам.
Заспивам някак будна,
на дивана до балкона си заспивам,
Заспивам гледайки небето сиво,
то е тъжно, прилики откривам..
Чашата с кафе сърдито проследява,
сънливият ми отнесен поглед
не се събуждам, каквото и да правя..
дори и тя..
и още 3 кафени чаши неискат да ме стоплят.
Може би така ми е добре..
да ми е замаяно, безинтересно.
Защото точно в сегашния момент,
ми е тихо, спокойно и небесно.
Изкуство е да бъдеш тъжен..
с тъмни четки да рисуваш самота,
Музика е да си тъй погълнат..
от звуците на празна тишина.

Разходка

Отново късно..
отново тук..
Пуснат телевизор,
прашна картина, затънтен звук.
Само часовниковите стрелки потрепват,
"Тук ли си?" тихо ми прошепват..
Да, наоколо съм,
но къде ли точно..
незнам, изгубих се нарочно..
просто търся мястото си на земята..
някъде там, в дъха на светлината.
Може би ще спра, ще се обърна
и ще се усмихна, но пак ще тръгна..
Ще се наведа,
да взема камъче,
което зад себе си да хвърля..
От глухарчета във въздуха ще нарисувам,
едно зелено-жълто лято..
далечно, непознато,
Сънените житни стръкчета, реещи се разпиляно..
танцът им върху тревата е тъй вълшебен и омаен..
минавам покрай тях, покланям им се и им махвам
за чао целувка със очи им пращам..
Но стига съм мечтала
сегашното ме чака,
цветни сенки, гланц и мъничко спирала..
да прогоня мрака.
Върнах ли се все пак тук, незная..
май останах там.. в кукленската стая.