21. октомври, основателен Петък
Тъмната страна на Луната
Направих експеримент. Малък опит, незабележим, недоловим... непонятен. Исках да проверя всеки един от няколкото звездосваляча колко точно се интересува от мен. Резултатът беше положителен на предварителното ми усещане. Нито един. Ядосах се и реших да прекратя всичко с тях. Да, "от нищото". Да, категорично. Но не и без причина. Всяка една мисъл беше като куршум, който поставях в револвера си. Докато ги триех един по един от всякъде се замислях за всеки един от тях. Отново започнах да си задавам онези клиширани всеобщи въпроси - защо.. как.. не можеше ли.. И оставях уръжието на стъклената масичка. Но следователно си отговарях - можеше, трябваше, щеше. И то отново се oзоваваше в ръцете ми. Не ми трябва друг мъж, просто за да ми отвлече вниманието и да ми повдигне самочувствието. Това ще съм самата аз. Аз ще се боря и ще си открадна сърцето (обратно). Ще тръгна след себе си. Ще обичам себе си. И ще пазя себе си. И докато звучеше всепознатата песен на Rihanna - Man down си обещах да не позволя на никой повече да се подиграе с мен. А те звънят, пишат, търсят, разпитват... назад. Стрелбата започна. Не съм безобидна, не. Ще започна и аз да използвам израза Not good enough. Спирам да се съобразявам и започвам да изисквам. Защото не може само аз да се старая. Старание да се впиша, да се харесам на него или да му угаждам... край. Ром попопом ром попопом ром!
12 октомври. една неразбрана Сряда Преди да отлетиш
Започнах да те оприличавам на хвърчило. Цветно... и малко избледянло вече. Въженцето за което те държа са някакви си надежди, които аз самата не разбирам. Или пък инат ? За първи път се опитвам да поговоря със себе си и не успявам да се разбера. Не разбирам защо те държа, не виждам защо те държа. Само знам, че ако изтърва въженцето ти ще отлетиш. Ще те отвлекат ветровете на недоизказаностите... многоточията и мълчанията. А аз може би няма да плача, защото не се разбирам. Ще стоя и ще те гледам. И да заплача, няма да разбереш. Не, не ми е тъжно, наистина не разбирам какво ми е. А и на теб не ти се занимава да ме обесняваш и караш да се разбирам.. Че за какво ти е ? Ти си едно хвърчилце, душа имаш, но тя е високо над мен и ме гледаш от горе, а аз не те чувам... Чакам те на земята докато търпението ми остава и то неразбрано... Чакам те, не за да слезнеш и да те хвана, а да ми подадеш ръка и да полетя с теб. И все пак вятърът ще те вземе, знам. Просто ще чакам деня, в който ще се преборя със себе си и ще те пусна.
21.09.2011. пак по нощите... Омръзналост Изхабиха ми се тебеширите вече, за да напиша как се чувствам. Загуби се и музата в стиховете. Омръзнаха ми толкова много неща... и голяма част от мен. Омръзна ми да вярвам и да крада от себе си... да търся и следвам в тъмното. Но най-много ми омръзна да обичам. Да мога да обичам. Аз само това умея... и си се дразня ужасно. Явно не съм направена да ме обичат, а само аз да обичам. А те, хората, само си мислят разни неща. Някои си, че любовта ми ще им донесе самочувствие. Други - че е безобидно да си поиграят малко с нея. А трети си мислят, че могат да я заключат в кафез... за да не отлети. Те си мислят. И докато мислят забравят да чувстват. И така само аз чувствам, дори не мисля. И давам... без да е поискано, давам... и ми е хубаво. Докато накрая не остане нищо... и се чувствам изтощена, празна. Не се сърдя, че са взели... но поне един да беше дал, за да си го запазя за спомен. Нямам си нито един спомен.. а тези, които съм дала са толкова много. Бутилка с пясък и писмо... шоколад в пощата с бележка... шал с дъх на моя парфюм... Обръщам се назад и виждам само сенки с непознати лица. Мислела съм си, че са ми близки и съм си раздала всичко. Не съжалявам, но е тъжно. Защото сега останаха единствено угарки от самотни цигари и някакви недописани приказки... не помня от кого. И почерка не ми е познат... на момиче е. На влюбено в нечий образ момиче. И тя си е мислела нещо, представяла си е и е мечтала. И вече й е омръзнало.
Възможно ли е докато обичаш някого да срещнеш друг и той да обърне света ти на 360 градуса? Стига. Странно е. Но ако трябва да сме честни може би не е. Когато нещо липсва, не го осъзнаваш, не слушаш никой покрай себе си и си мислиш, че всичко "си е наред с нас"'. Ммм а не е така. Или пък може би е... докато не срещнеш някой, при който то не липсва. В един момент онези ужасно малко срещи, хиляди чатове... няколко смс-а се смаляват и изчезват на базата на четири дена допир... поглед... усет. Изсмуканата енергия и часовете анализиране на всяка ситуация се заменят от деликатност, вечери под звездите до късно и 2-3 разходки в полето... толкова прости, но до болка истински моменти. И то само от едно лице. Лице, което хваща за ръка твоето и го изкарва от всичките маски, които са го затрупали. И в един момент оставаш себе си. Всичко престорено изчезва. Не се опитваш да впечатлиш. Не се мъчиш да звучиш. Отекват само думите, които се впиват в теб докато го гледаш как движи устните си... и не можеш да се откъснеш. А онези блясъчета, за които от малка мечтаеш... са там, в очите му. И те открадват от мислите ти. А пък някакви си две ръце те карат да се загубиш, да поискаш да си останеш загубен точно там. На пръв поглед нормални неща, нищо особено. Но когато намериш това, което си търсил дори и неосъзнато... всичко полудява. И пъзела, който си редил години и вече почти си му хванал цаката размества отново малките си детайли, поражда в теб една сладка меланхолия, и малко дразнеща. Необичам аз така да ми се разпореждат с чувствата... мен никой не ме пита дали си ги давам. Директно ми ги отмъкват... и то с такава лекота. И сега ми стоят там някъде, на стотици километри от София в една светло синя запалка, която дадох ...за спомен.
16.09.2011. някъде към 05:00 Пламенна утрин... без захар
30 минути преди алармата сънят й свърши. Събуди се. Лесно беше, защото се сети за него, а когато мисли за него не може да спи. Навън е тъмно още, само някакви розови пръски се разпознават по небето. Мирише на свежест, на роса, на утро. И на кафе. Кафето, което направи докато си представяше, че го приготвя за него. Имаше вкус на любов. Споделена. Излезe на балкона си и се загледа в сънливите блокове отсреща. После погледна слънцето и се замисли - дали той вече е станал или ако спеше... представи си го как спи. Усмихна се. Прииска и се да е там, за да го събуди тя. И после заедно да се излежават чак до залез. Или поне до обед. Прекъсна представите си и внесе вече празната си чаша. Едва ли той си представя същото... нея. Едва ли. И все пак се надяваше.
28.08.2011. Среща с мим Беше късно. Всички вървяха забързани от работа към вкъщи. Проправях си път в тълпата,когато го мернах в периферията си. Стоеше там неподвижен и държеше нещо, не видях какво. Но стоеше като вкаменен. Нищо не успяваше да го разсее, дори децата наоколо. Беше красив. Сякаш някой беше омагьосал бялото му лице с черен грим под очите, замразил сърцето и красотата му. А хората го подминаваха, не го забелязваха. Подминах го и аз, но реших да се върна. Пред него имаше бяла шапка, но тя беше празна. Никой не се беше спирал преди мен. Застанах близо, но не посмях да го погледна в очите. Страх ме беше. Щях да го запомня и да поискам да остана... За това пуснах в шапката последните си пари, усмихнах се докато си отмятах кичур коса разпилян от вятъра и завървях по пътя си. Казаха ми, че ме гледал с недуомение... усмивка. Гледал ме е докато се отдалечавам, а в очите му се четяло "Но защо...аз нищо не направих за да те спечеля...". Не бяха нужни номера, за да отвлече вниманието ми напълно и да ме накара да се отклоня от пътя си. Не беше нужно нищо да прави за да открадне сърцето ми за малко. Исках да стопля замръзналия драматичен поглед в очите му поне за секунда и просто го направих. Стоплих се и аз. Запомних го, може би и той мен.
25.08.2011. И така...
Не говори. Не ми обещавай. Не искам и да ми даваш... Не мога да взема, не искам да взимам. Нямам си, така е... но вече не ми и трябва. А може би ми трябва... но не толкова много, колкото преди. Не ме искай, или ме искай, но тихо... за да не чуя. Защото ако разбера, ще си тръгна. Не ми звъни, знам че аз те накарах... но недей. Вече не съм същата. Погледни ме, усмихни се и ми позволи да се разминем. Или не, не ме поглеждай... ще поискаш да останеш. Не се спирай. Не тръгвай след мен. Не рискувай. Ще загубиш. Дадох си сърцето вече. Няма какво да ти дам в замяна за твоето, разбираш ли ? Дори и да не ме разбираш, замълчи.. нямам сили да ти обясня. Не знам и как да го обясня. Давам сърцето си на минувачите. Дадох си го и на шут. И целувките си проиграх... и все за жаби. А те се превърнаха в принцове, в нечии принцове. И ти си нечии принц, но не моя. Аз ще чакам шута да ми върне сърцето. Дано го запази здраво, за да мога да го ползвам още или пък да го задържи някак. Но ти не ме мисли ти казвам, върви си. Принцовете не са за мен. Не и тези. За това повярвах в онзи шут... бих повярвала и в просяк. Бих танцувала с него на всякъде. Най-вече по мелодията на цигуларя в подлеза. Просто е, но е красиво, принце, разбери ме.
10.02.2011. Разни лица Колко далеч стоим от идеала за живот. Мъчейки се да се доближим до него, ние всъщност бягаме с всички сили в другата посока. Сътворяваме си изкривена романтика с измислени образи и чувства. Смятаме за нормално всяко погрешно действие, оправдаваме себе си и другите, че това заслужаваме и не се замисляме за собстените си желания. Самочувствието ни е смазано. Мислим си, че го имаме съдейки по дрехите, хората с които излизаме или положението, в което се намираме. Но замисляме ли се за духовните ни ценности ? Замисляме ли се дали изобщо имаме такива ? Не. Това не ни вълнува. Това е от нещата, за които нямаме време, сили, нерви или просто желание да мислим. С две думи - не е важно. Продължаваме да се въртим в ежедневния си кръговрат...да се надяваме, че няма да срещнем някой от миналото ни, просто защото ни е срам да го погледнем в очите. Срам ни е, когато ние сме били причината той да е останал в миналото ни. Срам ни е и когато ние не сме били тази причина. Винаги ни е срам. Срамът от своя страна най - точно демонстрира психическата ни несигурност и смачканото ни его. Его, което си мислим, че подхранваме унижавайки другите. Но не унижаваме ли себе си всъщност ? Да, унижаваме се, но това също не е важно. Раждаме се с талант, който подминаваме с думите "от това пари няма да взема" и тръгваме към материализма алчни и много слепи. Слепи са и сърцата ни. Защо изобщо имаме очи ? Мислим се за висши същества с разум и чувства, а буквално сме празни...и съвсем просто устроени. Поглеждаме, преценяваме и говорим. Не мислим, не анализираме, не усещаме. Колкото и да се взираме, нищо не виждаме. Вървим, а всъщност си стоим на едно място. На това място, което ни е удобно..не търсим нищо повече от едно удобство. Реализацията не е цел за нас, а нещо което да гледаме по филмите като фантастика.
Изхабиха ми се тебеширите вече, за да напиша как се чувствам. Загуби се и музата в стиховете. Омръзнаха ми толкова много неща... и голяма част от мен. Омръзна ми да вярвам и да крада от себе си... да търся и следвам в тъмното. Но най-много ми омръзна да обичам. Да мога да обичам. Аз само това умея... и си се дразня ужасно. Явно не съм направена да ме обичат, а само аз да обичам. А те, хората, само си мислят разни неща. Някои си, че любовта ми ще им донесе самочувствие. Други - че е безобидно да си поиграят малко с нея. А трети си мислят, че могат да я заключат в кафез... за да не отлети. Те си мислят. И докато мислят забравят да чувстват. И така само аз чувствам, дори не мисля. И давам... без да е поискано, давам... и ми е хубаво. Докато накрая не остане нищо... и се чувствам изтощена, празна. Не се сърдя, че са взели... но поне един да беше дал, за да си го запазя за спомен. Нямам си нито един спомен.. а тези, които съм дала са толкова много. Бутилка с пясък и писмо... шоколад в пощата с бележка... шал с дъх на моя парфюм... Обръщам се назад и виждам само сенки с непознати лица. Мислела съм си, че са ми близки и съм си раздала всичко. Не съжалявам, но е тъжно. Защото сега останаха единствено угарки от самотни цигари и някакви недописани приказки... не помня от кого. И почерка не ми е познат... на момиче е. На влюбено в нечий образ момиче. И тя си е мислела нещо, представяла си е и е мечтала. И вече й е омръзнало.
Беше късно. Всички вървяха забързани от работа към вкъщи. Проправях си път в тълпата,когато го мернах в периферията си. Стоеше там неподвижен и държеше нещо, не видях какво. Но стоеше като вкаменен. Нищо не успяваше да го разсее, дори децата наоколо. Беше красив. Сякаш някой беше омагьосал бялото му лице с черен грим под очите, замразил сърцето и красотата му. А хората го подминаваха, не го забелязваха. Подминах го и аз, но реших да се върна. Пред него имаше бяла шапка, но тя беше празна. Никой не се беше спирал преди мен. Застанах близо, но не посмях да го погледна в очите. Страх ме беше. Щях да го запомня и да поискам да остана... За това пуснах в шапката последните си пари, усмихнах се докато си отмятах кичур коса разпилян от вятъра и завървях по пътя си. Казаха ми, че ме гледал с недуомение... усмивка. Гледал ме е докато се отдалечавам, а в очите му се четяло "Но защо...аз нищо не направих за да те спечеля...". Не бяха нужни номера, за да отвлече вниманието ми напълно и да ме накара да се отклоня от пътя си. Не беше нужно нищо да прави за да открадне сърцето ми за малко. Исках да стопля замръзналия драматичен поглед в очите му поне за секунда и просто го направих. Стоплих се и аз. Запомних го, може би и той мен.
