Колко много влюбени хора покрай мен... Колко много хора, които го премълчават. Колко много "I will never show and you will never know". Как да им обясня, че трябва да рискуват... или поне да са щастливи, докато този човек е край тях. Да се впуснат в чувствата си или да се радват, че обектът им е тук. Че могат да го докоснат, да го чуят, да го видят. Как да им обясня, да не искат повече. И че ако не са доволни на това, което имат ще го изгубят докато е в ръцете им. Ще се превърнат в сълзи... сенки под очите и закъснели думи. От никой нечути думи. Ще се превърнат в мен. Гледайте Woman on top. Говорете СЕГА. Бъдете щастливи СЕГА. Утре е късно. Утре... може и да не дойде. Аз чакам моето утре да се върне. И пак да стане днес. Както беше до вчера. Чакам го.
Изчерпах се
от думи,
от предположения.
Избледнявам в мисли
и във неведение.
Цял ли си
кажи ми,
аз не спя.
Цяла съм
на половина
и сама.
Минават месец,
дни
и чувства.
Избягах,
върнах се,
но те изпуснах.
Къде, защо
и до кога..
Без звук, без думи
ти звъня.
И чувам глас,
но не и твоя.
Връзка няма
с този номер.
Невидима цигара
празна
с огризения.
Пепелник препълнен
с въздишки
и търпение.
Музиката свърши,
спрях я
преди дни.
Само с тишина се пие
вино от сълзи.
Някой да му каже, че ми липсва. Да му каже, че все още вярвам, че ще се върне и че и аз му липсвам. Кажете му, че сега вече знам. Знам, че ми трябва и знам, че е достатъчен. И тогава знаех, но не го осъзнавах. Някой да му каже, че го сънувах... два пъти. Че докато го сънувах, все едно бях в рая и не ми се събуждаше. Да знае, че на живо дори не съм се чувствала толкова красиво, колкото в съня ми. Кажете му, че го чакам. Понякога сутрин, понякога през деня и всяка нощ. Разкажете му за нощите. За песните. За липсата. Разкажете и за филмите, които отказвам да гледам, само защото ми се плаче на всеки един от тях. И за снимките също. Онези черно-белите с момче и момиче на тях. Трябва някой да му каже, че имам нужда от него. Трябва някой да му каже да не трие номера и смс-ите ми. Защото те са доказателство, че му имам доверие. Кажете му, да ми вярва, да вярва на всяка една дума, която съм му казала. И на всеки поглед и на всяка усмивка и на всяка сълза по слушалката. Пратете му сън, за да ме помни. Пратете му нашата песен, за да ме чуе... или нещо, което да го подсети за мен. Вървете с него, пазете го. Давайте му сила на всеки мач. Привързвайте раните му след всяка контузия. Защото аз бих правила така. Пазете и сърцето му, защото там някъде е скрил и моето. Пазете го, поне докато нямам възможност аз да го пазя. Ще го нося със себе си, докато не се върне да ме вземе с него. Кажете му, че го обичам. Защото аз не успях да му кажа.
И тази нощ ще бъда вещица.
Принцесата във мен заспа.
Взе си с нея полумесеца.
На мен остави ми нощта.
И тук със нея двете си мълчим.
Мълчим за спомени, мълчиме за тогава,
когато някой ни изпращаше звезди.
Въпреки, че няма право.
И смях ни пращаше, от девет планини в десета.
Повтаряше ни колко сме красиви.
Каза, че и той някъде е под небето
и докато не ни намери, не мисли да заспива.
А аз го чакам още... и сега.
Отвикнах самичка да заспивам.
Ще ми се да можех да го навестя,
но не остана в метлата ми гориво.
Не ми останаха и сили, нямам.
Останах само по надежда.
И всяка нощ ще бъда няма,
докато не кажеш нещо..
Мина седмица. На същото място, тук, с разрошена коса... която плаче за панделка и още по-разрошени мисли. Панделки за мисли продават ли се ? Трябва ми една, искам да завържа с нея мислите си, да им направя красива фльонга и да ги върна на пратеника им. Вземи си ги. Вземи си всичко, което остави. Вземи си и мислите и чувствата и музиките и думите, всичко. Защото тук, до безобразие рошава и сама, нямам какво да ги правя. Нямаше право да ми пращаш мисли. Нямаше право да ми даваш обещания. Нямаше право на "Не бих позволил да те оставя" и "Обичам те"! Нямаше право да ме караш да не ти вярвам, но малко по малко подсъзнанието ми да ти се доверява. Никакви права нямаш... Зайците нямат права. Особено тези тук, в Страната. Защото ако не знаеш, тук всичко казано и повярвано боли двадесет и седем пъти повече, когато се окаже лъжа. И двадесет и седем пъти повече се помни. Нямаше право да ме лъжеш. Казах ти го още тогава, че ако ти се играе, аз не искам. Със зайци съм се научила да не играя. Винаги става късно, стъмва се и не виждам пътя към вкъщи. Но явно и този път участвах в отбора на загубилите. На онези, които играят със сърце, не с топка. И играят до края на мача, не на полувремето. Но ти трябва да си го разбрал това, нали ? Нямаш право да не си. Нямаше право да ми казваш, че ме разбираш всеки път, когато ти говорех. Всеки път на балкона и всеки път преди да заспим. Нямаше право да влизаш в съня ми и да ме целуваш, след като вечерта те изтрих от стените си. Аз ли те бях рисувала по тях или отразяват пратените ми от теб мисли. Нямаше право да ме гледаш с часове и да ме описваш с всички думи от речника на любовта. И когато ми прати онези песни и това право нямаше! Защото каза, че докато си ги слушал си страдал за мен, а сега аз ги слушам... въпреки, че нямам право. Никакви права нямаш в моята подредена Страна от мисли и чувства. Но най-вече нямаш право да ме оставиш...
Изчерпах се
Принцесата във мен заспа.