петък, 23 ноември 2012 г.

Нещо незначимо.


Личиш ми.
целия остана върху мен.
личиш ми.
по дрехите, очите и въздишките.
личиш ми.
в сънищата, когато е студено.
личиш.
по тъгата в края на усмивката.
виждаш се.
под измитият ми днешен грим.
виждаш се.
в умора - огледало.
виждаш се.
в последният издишан дим.
виждам те.
в неписано начало.
усещам те.
от восъка на свещите.
усещам те.
в поредна чаша вино.
усещам,
че на следващата среща
ще усетя
себе си до теб завинаги.

понеделник, 19 ноември 2012 г.

В отговор на Шапкарката



Тук сме сега. До кога не знам... колко - също. Не знам колко сме наши и колко техни. Но знам, че до него съм повече себе си и повече у дома. Тук сме. И тук знаем, че има някого, който иска да знаем, че той е там. Малко заради теб. Малко заради него. Малко заради "вас". Той е там. Ако си тръгнем къде ще идем ? Към какво ще се върнем ? Знаеш отговора. Ще останем. Ще останем, за да даваме тази усмивка и тази частица от нас всеки път, когато е непоискана, но нужна някому. Дори и да не си признава. Ще я даваме, когато не очакваме в замяна същата. Ще я даваме, защото сме такива, знаеш го. Знаеш, и че притежаваме таланта да бъдем, даваме и виждаме. И не го пестим и не искаме да го пропилеем, нали така ? Дори след всичките пъти, в които някой е пропилявал нас. Ние с теб, любима моя приятелко, не оставаме тук, защото няма къде другаде. Има, но там не е топло, и това знаеш. Знаеш, че не е и споделено. А ние не искаме вечност, искаме просто споделено сега. И докато някой там някакси споделя неговото сега с нас, ние оставаме... 

сряда, 17 октомври 2012 г.

Три дена

Един художник написа насън... Замислих се над името на блога. Замислих се за последните дни и как в един момент бях напълно този художник. Сънувах момче... а след като се събудих, то беше до мен. Прерових из основи чантата си в търсене на химикал, за да го нарисувам докато спи. Не намерих, за това сега пиша. Но не за него. Никой не би ми дал да пиша за него. За това успокоявам с това, че не съм влюбена. Щях да съм. Щях да съм по-влюбена от всякога, защото той го заслужава. Дори и да не знае. Но не... сърцето ми е в една стъклена стаичка, направена само от прозорци. Гледа през тях, плаче и се къса, че не му давам да обича. А аз само му шептя, че е за добро и му нося по една пъничка надежда. Че някой ден ще си е заслужавало чакането. Че някого ще го е заслужил. Не ми се обича. Не ми се влюбва. Не искам да се боря. Искам поне веднъж да не бъда аз принца. Нали съм принцеса ? Истината е, че никога не съм се третирала като такава. Била съм всеки друг герой от приказката, но не и принцесата. А толкова ли съм наивна да се мисля за такава мамка му... Толкова ли е трудно някой да ме оцени като такава? Къде да избягам, кого да търся ? Идва ми да си напиша къса характеристика, да си я залепя на челото и да се надявам някой минувач да се спре. Да каже "я виж ти, принцеса!". А аз ще го погаля и ще му дам сърцето си, да. Но хората подминават. Не се вглеждат. И да, те губят, но губя и аз... Увереност най вече. И надежда. Толкова много герои, една принцеса и нито един принц. А ми писна от този замък, в който се разхождам предимно сама и замислена. Прекалено голям е. И твърде пуст. Избягах от него в Петък, но в Понеделник пак ме заключи. За три дена бях свободна, щастлива и ЦЯЛА. Сега съм си аз. Онази с копнежите и надеждите, с които е окичила ненужно големия си замък. А толкова много не му отиват, че изглежда кичозно. Изглежда изкуствено. Сигурно аз съм изкусвена и за това така. Вече и аз не знам каква съм, явно съм в грешка със себе си и все пак не се познавам. Познавах се тези три дена със сигурност. За първи път бях себе си. Себе си с някой като мен. Три дена явно стигат за един живот...

сряда, 10 октомври 2012 г.

Знаци без посоки

И тази вечер си лягам неоценено красива. Забравена. Невзета. Неискана достатъчно. Но неоплакваща се. Просто мрънкаща. Имаща ужасно много да даде. Имаща, защо ? Питаща се. Не е ли прахосничество това... не е ли загуба. Не е ли нещо от никой неоползотворено. Питам се защо съм нея и защо съм сама. Сама почти. Уж съм с някой. Уж съм и с някои... но. Хората са самотни дори и сред хора. А аз съм благодарна за тези хора, сред които съм. Дори и понякога сама. А един избор ме попита "ти проблеми имаш ли, сподели ми ?" Не, проблеми нямам. Реално никакви. Просто избори. А когато си направил избор, всеки проблем дошъл от него е редно да го преглътнеш. Поне докато пъничката не стане прекалено голяма, а лъжичката ти чаена. Тогава правиш друг избор. Срамота е да нарека изборите си проблеми, след като сама съм ги направила. Срамота е и да получа съвет относно тях. Особено от избор. Избор, с който прекарвам ненужно много време по телефона с цел неопознаване. Не че се получава разбира се. Избор, който първоначално не беше никакъв избор, а просто преход. Аз бях минувач и му казах. Обещах да се спра, да го погледна и да отмина. Просто защото е интересен преход. Преходът от своя страна се очуди на моето минуваческо обяснение и ме хвана за ръката да остана. Не искаше да оставам, просто рефлекс. Аз преходи не слушам и си продължих по пътя. Но пак го срещнах на няколко пъти. Той пък си помисли, че съм компромис и реши да бъде безкомпромисен. Тръгна в другата посока. Аз преходи не гоня и си продължих по пътя. Но той взе, че ме потърси. Превърна ме в изключение и тръгна след мен. Казах му да спре. Аз с преходи не вървя и си продължих отново по пътя. Покрай мен мина обаче някакъв объркан шанс, който крещеше нещо на изплашения риск, вървящ зад него. От безумния им разговор не можах да разбера, кой има повече право. Но разбрах, че отдавна не съм минувач. Възможност съм, а преходът стана избор.

четвъртък, 4 октомври 2012 г.

в преставите на една Алиса



Днес съм си вкъщи. Няма лекции, няма фитнес, няма хора. Не ми се говори с никой. Пуши ми се и ми се пише. Задните ми части вече са приели формата на дивана, на който се търкалям от няколко часа, но май не ме интересува. Понякога обичам да си представям разни историйки. Които за момента ме разчувстват, защото примерно някой ден искам да се сбъднат, или пък защото сега не са сбъднати, абе не знам. Замислих се преди малко за една такава историйка. Точно за такъв период. За неговорещ с никой период. За болящ ужасно корема период. И за няма нищо вкусно в хладилника период. Как искам точно в ден, като този, в който се разкарвам по боксерки, SuperGirl тениска и вълнени чорапи от баба, да има едно обикновено момче, което да направи нещо необикновено. След като му измрънкам по телефона, че умирам и че света свършва, той да дойде до вкъщи, само за да ме види. Да ми донесе глезотийки от сорта на нещо сладко и плюшена играчка и да полежи поне половин час до мен, като си играе с косата ми. Без да иска нищо повече. В такива моменти, онази Алиса в мен, която винаги е готова да избяга (щом усети прекалена близост), ще се почувства сигурна и дори има шанс и да заспи. А заспи ли Алиса до момче, значи той е спечелил доверието й. Ще ми се, наистина. Дали заради всички романтичнокомедийни бози, които съм изгледала, или заради романите, които съм изчела. Просто ми се ще. Ще ми се и да забравя, че се чувствам ужасно, само защото той ще ме разсмива и ще ми повтаря колко съм хубава рошава и подута от сън :D Утре може би няма да ми се ще, но днес не ща нищо друго.

сряда, 3 октомври 2012 г.

Вземи ме... и задръж рестото.


Октомври е тук. Алиса го чакаше още от Май. Онзи красив синеок Май, в който тя остави очите си. Юни беше мил със нея, носеше й цветя и я оставяше да спи до късно. Юли също не беше лош... в началото. Обичаше я. Дали на думи. Дали на моменти, или наистина, обичаше си я. Докато накрая не я остави на Август. Той я държеше будна, плетеше от сълзите й стихове. Стихове, които не идваха с предишните месеци. От тези нощните, без получател. Но и той я остави, а тя му остави музата си. И сега Октомври не може да я познае. Не я иска без муза. Иска я същата, неизтощена. Алиса също иска Октомври.. Но да, изтощена е. Всички тези сезони прекалено много взимат от нея. И оставят само стихове след себе си. "Какво да ги правя тези стихове" - пита се тя - "никой не би дал и 5 пари за тях. А да ги подаря, казват, много място заемат." И така Алиса се е заринала в стихове. Уж за някой, за някога. И когато дойде някога, й ги връщат с думите "много са красиви, но нямаше нужда". Нужда от кого ? От какво ? От чувства ? Добре, прибирам си ги. Ще ги раздам на душевно бездомните. Тези, на които душите им заспиват нощем по тротоарите, уморени от празнота. Единственото по-лошо нещо от наранени чувства, са върнати стихове. Защото стиховете освен чувства са и всичко останало. Всичко лично и чисто. За това разпродажбата на стихове приключи. Свърши и сезона за чувства. Моята сергия отдавна затвори. Прекалено много куповачи на едро. Прекалено малко обич. Обич, която не може да нахрани и половин сърце. Затварям.

П.С. мили ми Октомври, ако по джобовете на старите си якета откриеш усмивки или смях, пази ги... разменям ги за стихове.

сряда, 29 август 2012 г.

share it with the one you love"

Колко много влюбени хора покрай мен... Колко много хора, които го премълчават. Колко много "I will never show and you will never know". Как да им обясня, че трябва да рискуват... или поне да са щастливи, докато този човек е край тях. Да се впуснат в чувствата си или да се радват, че обектът им е тук. Че могат да го докоснат, да го чуят, да го видят. Как да им обясня, да не искат повече. И че ако не са доволни на това, което имат ще го изгубят докато е в ръцете им. Ще се превърнат в сълзи... сенки под очите и закъснели думи. От никой нечути думи. Ще се превърнат в мен. Гледайте Woman on top. Говорете СЕГА. Бъдете щастливи СЕГА. Утре е късно. Утре... може и да не дойде. Аз чакам моето утре да се върне. И пак да стане днес. Както беше до вчера. Чакам го.

вторник, 21 август 2012 г.

Без сигнал


Изчерпах се
от думи,
от предположения.
Избледнявам в мисли
и във неведение.
Цял ли си
кажи ми,
аз не спя.
Цяла съм
на половина
и сама.
Минават месец,
дни
и чувства.
Избягах,
върнах се,
но те изпуснах.
Къде, защо
и до кога..
Без звук, без думи 
ти звъня.
И чувам глас,
но не и твоя.
Връзка няма
с този номер.
Невидима цигара 
празна
с огризения.
Пепелник препълнен
с въздишки
и търпение.
Музиката свърши,
спрях я
преди дни.
Само с тишина се пие
вино от сълзи.

четвъртък, 16 август 2012 г.

Someone please tell him.

Някой да му каже, че ми липсва. Да му каже, че все още вярвам, че ще се върне и че и аз му липсвам. Кажете му, че сега вече знам. Знам, че ми трябва и знам, че е достатъчен. И тогава знаех, но не го осъзнавах. Някой да му каже, че го сънувах... два пъти. Че докато го сънувах, все едно бях в рая и не ми се събуждаше. Да знае, че на живо дори не съм се чувствала толкова красиво, колкото в съня ми. Кажете му, че го чакам. Понякога сутрин, понякога през деня и всяка нощ. Разкажете му за нощите. За песните. За липсата. Разкажете и за филмите, които отказвам да гледам, само защото ми се плаче на всеки един от тях. И за снимките също. Онези черно-белите с момче и момиче на тях. Трябва някой да му каже, че имам нужда от него. Трябва някой да му каже да не трие номера и смс-ите ми. Защото те са доказателство, че му имам доверие. Кажете му, да ми вярва, да вярва на всяка една дума, която съм му казала. И на всеки поглед и на всяка усмивка и на всяка сълза по слушалката. Пратете му сън, за да ме помни. Пратете му нашата песен, за да ме чуе... или нещо, което да го подсети за мен. Вървете с него, пазете го. Давайте му сила на всеки мач. Привързвайте раните му след всяка контузия. Защото аз бих правила така. Пазете и сърцето му, защото там някъде е скрил и моето. Пазете го, поне докато нямам възможност аз да го пазя. Ще го нося със себе си, докато не се върне да ме вземе с него. Кажете му, че го обичам. Защото аз не успях да му кажа.

понеделник, 6 август 2012 г.

Почти липса..


И тази нощ ще бъда вещица.
Принцесата във мен заспа.
Взе си с нея полумесеца.
На мен остави ми нощта.
И тук със нея двете си мълчим.
Мълчим за спомени, мълчиме за тогава,
когато някой ни изпращаше звезди.
Въпреки, че няма право.
И смях ни пращаше, от девет планини в десета.
Повтаряше ни колко сме красиви.
Каза, че и той някъде е под небето
и докато не ни намери, не мисли да заспива.
А аз го чакам още... и сега.
Отвикнах самичка да заспивам.
Ще ми се да можех да го навестя,
но не остана в метлата ми гориво.
Не ми останаха и сили, нямам.
Останах само по надежда.
И всяка нощ ще бъда няма,
докато не кажеш нещо..

петък, 3 август 2012 г.

Following the white rabbit... till it's gone.

Мина седмица. На същото място, тук, с разрошена коса... която плаче за панделка и още по-разрошени мисли. Панделки за мисли продават ли се ? Трябва ми една, искам да завържа с нея мислите си, да им направя красива фльонга и да ги върна на пратеника им. Вземи си ги. Вземи си всичко, което остави. Вземи си и мислите и чувствата и музиките и думите, всичко. Защото тук, до безобразие рошава и сама, нямам какво да ги правя. Нямаше право да ми пращаш мисли. Нямаше право да ми даваш обещания. Нямаше право на "Не бих позволил да те оставя" и "Обичам те"! Нямаше право да ме караш да не ти вярвам, но малко по малко подсъзнанието ми да ти се доверява. Никакви права нямаш... Зайците нямат права. Особено тези тук, в Страната. Защото ако не знаеш, тук всичко казано и повярвано боли двадесет и седем пъти повече, когато се окаже лъжа. И двадесет и седем пъти повече се помни. Нямаше право да ме лъжеш. Казах ти го още тогава, че ако ти се играе, аз не искам. Със зайци съм се научила да не играя. Винаги става късно, стъмва се и не виждам пътя към вкъщи. Но явно и този път участвах в отбора на загубилите. На онези, които играят със сърце, не с топка. И играят до края на мача, не на полувремето. Но ти трябва да си го разбрал това, нали ? Нямаш право да не си. Нямаше право да ми казваш, че ме разбираш всеки път, когато ти говорех. Всеки път на балкона и всеки път преди да заспим. Нямаше право да влизаш в съня ми и да ме целуваш, след като вечерта те изтрих от стените си. Аз ли те бях рисувала по тях или отразяват пратените ми от теб мисли. Нямаше право да ме гледаш с часове и да ме описваш с всички думи от речника на любовта. И когато ми прати онези песни и това право нямаше! Защото каза, че докато си ги слушал си страдал за мен, а сега аз ги слушам... въпреки, че нямам право. Никакви права нямаш в моята подредена Страна от мисли и чувства. Но най-вече нямаш право да ме оставиш...

вторник, 31 юли 2012 г.

Изцяло тук... мъничко там


Страната на Чудесата отново е в депресия. Както я нарича морксата ми близначка отвъд Бургас. И понеже Алиса не иска да плаче, Страната плаче вместо нея. А всъщност всичко е наред. Реално. Просто все още Алиса не е научила изкуството на самодостатъчността. Двете с лудата й шапкарка се учат да го усвоят, но все нещо липсва. Все някой си тръгва. Защо хората толкова много обичат да си тръгват ? Разбира се, без борба. Защото те знаят как да са си самодостатъчни. Самодостатъчни в тъжния си малък свят на сенки. "Остави ги, нека бягат" - казва другата Алиса, заела мястото си зад волана и управляваща мислите й. Тя се появява, когато Алиса е наранена. Сплита косата си на плитка, заостря крайчето на плитката си, за да наподобява жило на скорпион и коли и беси наред. Алиса не може без другата си страна. Защото знае, че съществува само за да я брани, когато тя самата няма сили да се защитава. И не, не е шизофрения :D Сега Абаносовият Рицар, който Алиса пази като свой брат, я учи да се бие. Изкарва на яве скорпионската й страна и я тренира. Сега той пази нея. Пази я и я учи как тя сама да пази себе си. За което Алиса му благодари ужасно. От една страна тя не помни кога за последно е била толкова щастлива в присъствието на приятелите си. Особено на Шапкарката и другите си две принцеси. И всеки път сърцето й се свива, когато заговори за тях. Обожава ги. Те са й достатъчни. Всички други си тръгват. От друга страна ("сега говоря като Шапкарката" - усети се тя.) я мъчи един бял заек, за който тя направи компромис и позволи да пресече пътя й. Е, пресече го, разходи се в Страната й и изчезна. Скри се. Дали завинаги, дали за малко, Алиса не може да чака. Нито има време да го търси. "Аман от тези зайци! Толкова са непридвидими." - ядосват се двете с Шапкарката с чаша малинов чай на стълбите до къщата. "Зайците са по-зле от Шапкарите. Дори когато те карат да плачеш, Шапкарите не си отиват." - намръщи се зеленооката й приятелка, "Дам, те може никога да не остават, но винаги се връщат." - съгласи се Алиса. Замисли се, че Шапкарят й винаги е до нея. След всеки заек й бърше сълзите със смях. Когато няма муза, винаги й дава две думи, от които да напише стих. И когато мрънка, че не може да наниже дървена котка на гердан, той е там, за да й каже, че може. Такива са Шапкарите. Може рядко да са достатъчни, но когато СА, са на хиляда и един процента искрени. А в нейната страна нямат място неискренници. Само заемат място с лъжите си и цапат с думи. Тук оставям само вас - Шапкаря, Чеширския котарак, двете си принцеси, Шапкарката  и още много съвършено искрени и оставащи докрай вълшебни същества. 
  
                                                                                                                                                                               Ваша до последната дантела, Алиса. 

сряда, 27 юни 2012 г.

Тишина в кафез




"Кажи сбогом, за да те дари Господ с ново здравей." През последните 4-5 дена Алиса среща тази мисъл върху какви ли не табелки, на какви ли не езици. И все за Шапкаря се сеща. И нещо в нея се свива при тази мисъл. Уморена е от неговото мълчаливо "незнамкаквоискам". Уморена е и иска да напусне белия кафез с легло от панделка, в който той я е поставил. Кафезът, който каза, че ще й служи за стъклен похлупак, както при розата на Малкият принц. За да я пази. Алиса стои в кафеза, не защото е заключена, напротив, дори вратичката е махнал. Но всеки път, когато тя реши да си тръгне, осъзнава, че отлети ли сега - никога няма да се върне. Тръгне ли сега, престоят й в този бял вълшебен кафез за птици ще е останал недовършен, а именно не сбъднат. Алиса много добре знае, че ако остане ще се мъчи. Но когато не знае какво се случва с Шапкаря, се тревожи. И никой не може да я посъветва от Страната на Чудесата. Познават нея. Познават него, но не в тази светлина. Не в алисина светлина. А той не говори с тях, само се смее и им налива чай. А тя го познава, въпреки че не го разбира. Но сега мълчи, за да го накара да реши. Мълчи, за да се научи да говори той. И сърцето й се къса, че мълчи и не му отговаря. "Ако ще се къса, да се скъса сега." - мисли си Алиса - "Да се свърши всичко и да си ушия ново." Ако Шапкарят не се научи да говори, Алиса ще си тръгне. От кафеза. От Страната на чудесата. От живота му.


неделя, 10 юни 2012 г.

към Александър



хей, не ме забравяй, чу ли ? ако ме помниш... защото аз ще те искам всеки ден от лятото както до сега, чу ли ? и ще се боря и ще се бия и с мелници ще се сражавам, точно защото те искам. но ти само не ме забравяй, ако трябва си ме запиши някъде. и там някъде на морето ако си, пак не ме забравяй, чу ли ? защото морето ни събира и то. и всяка мидичка съм аз, чуваш ли ? аз ще чакам, морето ще чака с мен или по-точно вълните. да отмият всяко едно "не знам" и всяко едно "не" от мен. и всеки ден ще поглеждам към небето, защото и ти си някъде под него. и те чувствам. защото съм твоя, да твоя съм ! нека е странно, твоя съм и се надявам Господ да ми даде шанса да ти го кажа. Не, не се надявам, ще ти го кажа някой ден. и тогава морето ще е наше. синьо. нашето синьо, онова истинското. защото ще се боря както никога до сега. защото си заслужаваш. и аз те заслужавам.

четвъртък, 31 май 2012 г.

На синьо... на дъжд... на александър

С идването си започна да го чака. Алиса беше с чеширския си приятел и пиеха чай. Беше цялата в синьо. Но не дрехите... чувстваше се синьо. Може би от небето... че то нали все в нея се оглежда. И то чакаше с нея. Алиса знаеше, че ще го види и все пак се двоумеше дали изглежда достатъчно добре. Разбира се, че изглеждаше... та нали беше в синьо. Той щеше да забележи синотата й и да я познае. Мина. Някъде близко. Някъде встрани. Мина покрай нея. Седна на съседна маса. И той беше в синьо (разбира се). Каза й с поглед "Здравей, аз те познах!". Но тя погледна другаде. Чеширският котарак й каза за погледа му и я смъмри. Алиса се притесняваше да отговори на погледа му. Разбира се, че го беше познала. Чакаше го. Нищо де... седна нашия. Срещу Алиса. Алиса си смени мястото с чеширеца, за да седи с лице към него. И се погледнаха. Два сини погледа се свързаха. И Алиса си представи онзи чаровник от Х-мен, който като си махнеше очилата от очите му излизаше огнено червен лазерен лъч, който прерязваше всичко. Нещо такова... но лъча беше син и нищо не преряза, просто защото покрай тях нямаше нищо. И банално казано всичко беше изчезнало. Само Тя и Той. Тя се смееше на чеширеца, който не пропускаше възможността да я бъзика. Той се смееше с колегите си. Смееха се по едно и също време и се поглеждаха. Сини усмивки. Алиса си припомни чипото му носле, което като се засмее образува  тръпчинки. И после заваля от техния дъжд - синия. Алиса знаеше, че и той обича дъжда. Той е алисиния дъжд. Тя дълго време не можеше да пише за него, а тя винаги пише. И се плаши, че музата й е избягала... не знае защо. А толкова много неща има да каже за това прекрасно създание със син поглед като нейния. Но днес на синьо се срещнаха няколко пъти. Мълчаливо. И сега цялата е него. Синя. И този поглед божееее цял ден ще си го представя и мисли. Не, не не. Няма по-красив поглед. Вълшебно син поглед. Алиса не е влюбена! Влюбена ли е Алиса ? 

петък, 18 май 2012 г.

В момент на...

Не съм виновна, че ми е приятно винаги с всеки да съм добра. Не съм виновна, че съм се родила в семейство със синя кръв. Синя кръв, в която тече любов, съпричастност и разбиране. Не съм виновна, че Господ ме е създал естествено красива, а не подправена, направена и изкуствена. Не съм виновна, че почти никъде не се вписвам напълно, защото съм различна. Не съм виновна, че имам много приятели, защото съм общителна. Не съм виновна, че винаги има какво да обичам. Не съм виновна, че страдам от липса на самочувствие и че хората са материални същества. Не съм виновна, че изисквам от тях, това, което аз самата давам и правя. Не съм виновна, че се сърдя за неща, за които наистина ме заболява. Не съм виновна, че плача, защото и само, когато ме боли и някой ме прегърне. Не съм виновна, защото вината е товар. А аз съм него. Товар с чужди мнения, чувства и животи. И днес плаках. Защото не искам да съм товар. Ако не потъвам, то тогава се движа по мъртво течение, което ще ме удави. Избрах в този блог да пиша позитивни неща, защото не искам да запечатвам тук нито един такъв момент като този. Но просто не издържах... искам да го излея някъде. И товара и него. И себе си. И отначало. Искам отначало. 

четвъртък, 10 май 2012 г.

в очакване на Александър


- За кого гледаш ?
- За него.
- Липсва ли ти ?
- Трябва ми.
- Но вие почти не се познавате...
- Аз го познах.
- И сега го харесваш ?
- Повече.
- Обичаш го ?
- По-малко.
- Заради очите му ?
- Заради погледа.
- Устните му ?
- Усмивката.
- И защото е висок, нали :) ?
- Защото ми пасва.
- Защо искаш да го видиш ?
- За да му се усмихна...
- Само заради това ?
- Главно заради това :)

четвъртък, 3 май 2012 г.

Внимание, Вие достигнахте шапкарския си предел.


Някъде продават ли се батерии за изтощени алиси ? Защото тази тук е с 0% търпение и 2% издържливост. "Не мога повече. Уморена съм." Повтаря тя след последната несериозна постъпка на Шапкаря. Шапкаря, който за рождения й ден й направи клипче, в което обяснява най-милите неща... пее й, танцува й, разсмива я и я поздравява с любимата им песен. Алиса го гледаше в 00:00 с насълзени очи и си повтаряше колко много го обича. Уникален жест за алисината душа. Но защо не, разбира се, няколко дена по-късно нашият да не й скъса нервите отново ? :) Работата е там, мили обитатели на Страната й, че вече НАИСТИНА няма сили да се бори с него, за него и заради него. И колкото и да й се ще от една страна тази тяхна игра да е безкрайна (защото разбира се Алиса свиква най-вече с вредни за нея неща) всичко се изчерпва. Не може... Не може за 4 години този човек да не е разбрал кое я дразни и разочарова. Не може да не е разбрал колко много тя го цени. Не може да не е видял всичките знаци, които показват, че би направила всичко за него. Ами не може! За това тя спира до тук. И понеже не обича да се сбогува (даже мрази), а и знае, че това далеч не е краят... предпочита просто да замълчи. И не, не мълчи защото му се сърди. Алиса се сърдеше до време. Сега просто мълчи, защото не е нищо ново. Жалко, че в хороскопа й не няма зодия Шапкар, че да разбере как да постъпи. Не съществуват и говорещи шапки, които да я опътят. Няма и следа от него в картите й, както и карта с Шапкар. А Алиса все се надява да я изтегли. Но се надяваше прекалено много време и сега вече не й се надява. Да, надеждата умира последна, казват хората, но ако преди нея умре желанието ? Тази надежда продължава ли да живее ? "Нека си живее - мисли си Алиса - но да ме вика само в спешни и РЕАЛНИ случаи. До тогава съм пас. Ще чакам до следващото раздаване. Дано поне тогава сложим картите си на масата. Или всъщност, както и да е." 


П.С. Все още те обичам, но не мисля да заменям бъдещето си за теб. Стига ти свръх дозата ми минало и четвъртинката от настоящето ми.

четвъртък, 26 април 2012 г.

Who's Mad now ?


Алиса отново е в "не знам" измерението (измерение, в което ти се случва нещо и като се сетиш за него след продължително обмисляне заключваш с "ох, не знам"). Така е от едно денонощие насам. Дори новите картини, които накачури по стените в стаята си, не и правят кой знае какво впечатление. Причина ? Писмо от Шапкаря. Алиса го обича още. Но и правилото на принцесите, което гласи "Принцесата умее да чувства и казва: "Обичам те!"... и не би го спестила... на никого!", не й дава смелост да му го каже, дори на бъзик. Дори, че го обича като човек. Дори само оби.. или чам.. Алиса знае, че ако го каже той ще реагира прекрасно и ще й каже, че и той я обича. Но я е страх, че неговото обичамте няма да е с мъката, с която тя го е казала. С онази сила на тези две думи, която прави значението им толкова вълшебно. Дори и тя не знае как го обича... но съвършено знае, че обича всяко негово несъвършенство. И би била с него до края на приказката си. Всички от Страната на чудесата й казват едно й също като мнение за неговите думи от писмото. "Той държи на теб. Ти си му важна. Има силни чувства към теб независимо какви." Ама кое му е независимото ? Когато при мен всичко е зависимо ? Зависимо от него! Съжалявам, но "независимо какви" не ме задоволява при положение, че съм зависима от този човек (това е тайна, принципно се водя независима принцеса). В писмото на му пишеше: 
Лудият Шапкар
Караш ме да се замисля.
Чувствам се не в мир със себе си от известно време.
Всеки предполагам, че се чувства така в даден период от живота си.. моят е в момента.
Както и да е, не си ми психоложка ..радвам се, че ти го казвам.. все пак си ми много ценен и мил човек..
Не искам да ми отговаряш сега. Това, че си отсреща е достатъчно.
Искам да знаеш, че държа на теб и съм благодарен, че те познавам. И не, не умирам, спокойно хаха.
Мисля си тия дни какво да ти напиша за рождения ден в Неделя и тва са някои от нещата, които мисля... казвам ти ги предсрочно.


Алиса не разбира и разбира. Не пита, опитва се да не мисли. Но все още чувства. Мислеше си да избяга от него, за да спре да го обича, но в това положение как да го направи ? Наранените ще станат двама. Алиса знае, че без Шапкаря няма да е същата. Сега обаче разбра, че и на него не би му било лесно... И сега лабиринтът от жив плет пак се затворя. И магията на омагьосаният кръг продължава. Някой каза "Старт!" и те отново се гонят. Докато един от двамата не отмалее и не се наложи другият да го носи. Поне тогава дано успеят да се стигнат. Ох, не знам.. 

събота, 21 април 2012 г.

На челото й беше написано "Омагьосана"... с перманентен маркер

Алиса следи едно предаване... което се върти около живота на 4 гангстерски съпруги. Но това, което тази вечер я накара да се замисли бяха думите на една от тях. Тя е разведена със съпруга си... той е правил хиляди мизерии и е влизал безброй пъти в затвора. Оставял я е сама, изневерявал й е и куп други гадости. И въпреки това тя не спира да му помага и обича. Твърди, че той е човека, който винаги се връща при нея и тя за него е единствена. Абсолютни глупости разбира се... Но това, което жегна Алиса е, че тя не е кой знае колко различна. Да, вярно, нейният Луд Шапкар не е мутра ( в този момент Алиса се разсмя, защото той е точно обратното), не я е унижавал никога, не е имал шанс да й изневери, защото не са били заедно, но я е оставял сама много пъти. И да, размишлява си тя, вярно, че всеки път се е връщал... но всяко следващо завръщане губи стойността си. И все пак, не това беше главното, което осъзна. В обърканата й главица изникна въпросът "Ами ако аз винаги съм готова да го приема обратно?". Ами да... до сега Алиса за тези 3-4 години веднъж не е изпълнила съдържанието на милион пъти използвания си израз "край, до тука беше, повече не мога, спирам". Алиса се мрази, че всеки път пред него остава безсилна. Но е кралица на сърденето или на игнорването, докато той не започне да й се жалва да му прости (Лудият й казва, че частта с прошката му била най-сладка и за това я разсърдвал). И тя се пречупва. И всичките Алиси в нея също. И дивата, която не дава дума да й кажат на криво. И властната, която гледа винаги да е отгоре. И адвокатката, която винаги защитава останалите Алиси и винаги печели делото. Но най-много се пречупва обичащата. А тя принципно е най-силна. Защото е сбор от всички останали. Пречупва се под смеещите се закачливи думи, с които той украсява монитора й. Пречупва се под бръчиците, които образуват усмихнатите му кафяви очи. Под малоумно смешните му мили обръщения към нея, които всеки път са различни. Тя знае, че когато го помоли за нещо той го върши, пази я и винаги и я спасява. Алиса заповяда (опита се поне) на Чеширския си приятел, да я спира, когато реши да пише на Шапкаря и той взе че се съгласи. Всеки път, когато Шапкаря й пише, Алиса пита първо Котарака преди да му отговори. Той се появява, но вместо да я перне през ръцете с опашката си й казва "има причина да си държиш на него дори и подсъзнателно... и колкото и да сте в тегави отношения...той те познава и те оправя". -Да, но колкото ме оправя, толкова ме и разваля - мисли си тя. Омагьосаният кръг на алисиния живот. Ами ако е омагьосана от заклинание или от вещица ? Не, Алиса обича вещиците, или поне има друга представа за тях. Значи е заклинание... Но от кого? Кой би причинил такова... нещастно щастие на едно достатъчно объркано момиче? Може би е някоя сърдита маргаритка, с която Алиса се е забавлявала като малка на "обича ме, не ме обича". И след като листенцата са свършили маргаритката е решила да превърне думите на Алиса в заклинание, което да й се върне някой ден. И сега тя, вместо маргаритки пита себе си... Но последното листенце го няма, за да й даде отговор. 

вторник, 17 април 2012 г.

We're not in Wonderland anymore, Alice

Аааааааа! Крещи Алиса и стряска котката си, която честно казано вече трудно може да я стресне нещо. Алиса иска ужасно много едно момче... което не е от "Страната". Не го е срещала по приказките, но го обича. Не е чела за него, но го познава. И понеже все още не знае на кой герой да го оприличи - ще използва второто му име, а именно - Александър. А пък първото му име отговаря за половинката от него, която аз обичам. И двете го обичаме. А тук използваме думата обич с чистото й значение. Онова от старите филми, където двама души като се срещнат се влюбват и хоп! Любовта им остава вечна. Мда.. въздъхва Алиса - такива филми в наше село няма, но все едно. Таааа Александър !!! Бих добавила "Велики" към описанието му, защото в момента кръвта ми ври и кипи и ако изобщо някой някога се заблуди да чете глупостите ми, ще среща това име доста често в следващите ми писания. Алиса и аз сме смаяни от това коооолко много си приличаме с него (надявам се да не звуча като шизофреничка, когато говоря за другата мен в трето лице). Той е същият по дяволите. Еднакви интереси... рус със сини очи... дори и трапчинките ни са еднакви и носааа. Ох да звуча малоумно определено. Но не знам ! Нали за това са блоговете, да си излееш емоциите на света и той да мълчи и да се прави, че не чува докато един ден не седнеш да си препрочетеш всичко и да осъзнаеш колко грешки си допуснал. Не не. Няма да се сдухвам. Не допускам грешки, просто бълвам емоции :D И така.. Александър. Александър. Александър. До безумие и безкрай. Леле сърцето ми ще изкочи. И то само защото се сетих за него и сладката му усмивка, тръпчинеста усмивка. Боже... побърквам се. Никога не съм срещала себе си в мъжки вариант и е СТРАННО. Но невероятно вълшебно странно. И сега ще се наливам с александърност, ще дишам александърство иии ще живея александърнически. Всичко е Александър, а аз съм побъркана Алиса!

събота, 31 март 2012 г.

The two Alices.. only

Май най-накрая успях да се заинтересовам само от себе си. След като спряха всички да ми
повтарят, че трябвало да стана егоист и да не ме късаят останалите... Не, не. Не го постигнах, не го и искам. Не съм отгледана по този начин. Но все пак успях да се откъсна малко от мислите за чуждите животи, които ме заобикалят и да си избягам в Страната. Не ми се влюбва, не съм и влюбена. Осъзнах, че сега имам много по-важна връзка за преустановяване и заздравяване. Със самата себе си (другата Алиса). Време е да спра да я обвинявам за всичко. Да спра да я съжалявам и критикувам. Трябва да я извадя от меланхоличната книга в която съм я подредила между редовете, защото мястото й не е там. Ще започна да я ценя. Да се боря за нея и да я защитавам. Да спечеля доверието и гордостта й отново. Да й казвам всеки ден колко е красива и да я държа усмихната. Защото вече само аз мога. И двете сме се разочаровали прекалено много пъти от очакванията си към други хора и взехме че си станахме "самодостатъчни". Ах, тази дума как ме плашеше преди. Страхът от асоциалност е велико нещо. А сега търся просто шепа вътрешна хармония. Сигурно звуча като хипи, но наистина започвам да се грижа за себе си като цяло. За духа си най-вече. За онази невидима част от нас, която постоянно пренебрегваме. Десет дена. Десет дена чай, цитрус и кленов сироп. Десет дена медитация, свещи и ароматизирани пръчици. Десет дена Тери Пратчет и много изрисувани скицници. Десет дена слънце и розовият албум на Zee Avi. Само по десет дена са нужни на всеки един от нас да се върне към себе си и да изтрие чуждата мръсотия от кожата си. Мисля, че всеки го заслужава. Обичам приятелите си и родителите си (обичам ви наистина МНОГО), но ме учите цял живот да обичам първо себе си. И за това отделих тези десет дена, за да започна да се обичам отново.

четвъртък, 8 март 2012 г.

What if ... it wasn't meant to be ?

Хм.. За първи път пиша със сълзи. Сълзи, които рядко допускам на свобода. Плача на филми. Но не на тъжни филми. Плача на разни думи, които героите казват в комедиите или приказките. Но сега за 7 секунди очите ми се напълниха със сълзи на страх, песимизъм и може би малко болка. Е, може би не малко. И то как се случи... Ами замислих се дали това, че когато вярваш в нещо много силно и направиш нещо, което не си правил никога, за да го получиш, не е поредната хорска измислица. Ами ако всичките ми усилия са напразни... Извинете. Пак използвам думата "ако". Страх ме е да произнасям нещата без нея. Седя и се взирам в торбичката, която ми подари при последната ни среща. Сещам се как я напълни с надежди, мечти, вяра и ми я връчи. Сещам се как преди да ми я дадеш отново бях стигнала до тук. До "явно не е било писано"тук. А тази торбичка вече се изпразни. Грабвах всеки път, когато ти се разсърдя по една шепа вяра, че ще ме потърсиш. Поръсвах всеки един сън с теб с щипка надежда, че той някога ще се сбъдне. И по една мечта на ден, всичкото това да не е просто вятър. И сега отново ми се плаче. Лаптопа ми се пренасити от With or without you на U2. И от сълзи. Не вярвам, че името ми на латински или там какъв беше древен език значело сила. Ако бях силна щях отдавна да съм събрала смелост и да съм си изяснила всичко. Но не. Имам някаква фобия от тръгващи си хора. От напускащи хора. Знам кога се сдобих с нея, помня всеки миг, в който я предолявах и да, страх ме е. И както на друго място казах в мен са 2 Алиси. Едната я е страх, другата пък се надява и разочарова постоянно. Тя е по-смешна. Защото днес отново чака цял ден едно глупаво съобщение, което така и не получи. А честно казано вече и двете са се изчерпали да се сърдят. Понякога просто става прекалено много и претръпваш. И ако си средностатистически умен човек, след като претръпнеш СПИРАШ. Край. Тръгваш си. Минало. Ако си като мен... захващаш се с нещо по между другото и след известно време като ти мине хайдее пак наново :) Залъгваш се, че това ти стига, само и само за да се натъмъниш към удобството на другия и продължаваш да си страдаш тихичко. И от време на време. Защото не можем да имаме онова "винаги ще те намеря, където и да си" - на Снежанка и Чаровния принц. Или пък "важно е какъв си отвътре" на Красавицата и Звяра. Нямаме или се крие. Поне за нас Алисите... е трудно откриваемо. Защото в нашата страна има само Луди шапкари. Когато се хванеш за един, се изгубваш някъде в шапката му и ставаш по-луда от него. Тичаш в лабиринт от жив плет и пишеш публикации, които започваш със сълзи и завършваш със смях. Луда, да. Ако някой знае как се лекува такъв вид лудост, нека подшушне :)

четвъртък, 1 март 2012 г.

Тя

Слънцето грее в лицето й,
но тя чака нощта.
Някой топли ръцете й,
но в очите и заспива мъгла.
Във нея е винаги цветно
дори когато не й се обича.
Свободна, красива, кокетна,
пеперудено най й прилича.
Но и тя понякога мълчи,
не, защото не й се говори.
Иска някой да я оцени,
за да има смисъл да се бори.
Тя е направена от чувства
от мисли, трепети и вятър.
Очите са й истинско изкуство,
прозорецът към нещо необятно.
Лудата Шапкарка ми е тя,
луда, защото е различна,
луда, но направена така,
че невъзможно много си приличаме.
Да, луда до незнайност.
От лудост прави чудеса.
Лудостта й е нещо уникално.
Лудост и безгранична доброта.
И тази нейна лудост й е чара,
две лъжици слънце, щипка смях.
И всичкото това на водна пара...
получаваме домашен звезден прах.
Това е само четвъртинка теб...
Дори и да отказваш да повярваш.
Тъжна, усмихната, добре и зле,
обичам те, недей да го забравяш.

сряда, 15 февруари 2012 г.

Valentine's Day... my ass

Тишината в стаята се проряза с едно "Не мога бе, не мога, НЕ МОГА !", а после се чу тъп удар в стената с глава. Дам, Алиса беше застанала със забит в земята поглед и навярно отново водеше дуел с другата Алиса в себе си.
-Пак са се хванали за гушите. - промърмори под носа си пушещата гъсеница Абсолем.
- Чух те. - изрепчи се Алиса.
- Надявах се да си ме чула. - погледна я апатично той и издиша в лицето й кълбо дим.
- Моля те, тази вечер не ми е до завъртяните ти твърдения относно безрасъдството ми.
- Безрасъдство ? Всички останали му казваме любов. - усмихна се с крайчето на устата си гъсеницата, защото знаеше, че това ще я подразни и същевременно затапи. След това потъна в сън.
- ........ .
Да. Мълчание. Това се чуваше от Алиса. Какво можеше да каже всъщност ? Абсолем не беше единствения, който й го натяква. Това, което я мъчеше реално беше, че не може да приеме действителността си. Не може да проумее как на нейната възраст (от скромните двадесет години) един човек умее да я кара да се чувства като дете. Дете, знаещо пътя, по който минава всеки ден за вкъщи, но се колебае дали да не опита да мине и по друг маршрут. Дете, на което му се ще да рискува, за да разбере къде точно се намира и да знае повече за местоположението си. Но и дете, на което не му стиска, защото знае, че рискува да се изгуби завинаги. И сега Алиса спори. Спори със себе си. Спори с другата в себе си:
- Пиши му. - казва тя.
- Луда ли си ? Та той трябваше да ми пише още снощи! - кресна Алиса.
- Но нали ти написа, че се е чудил цял ден какво да измисли... защото заслужаваш нещо наистина вълшебно...
- Да... със 7 часа разлика. - завъртя очите си Алиса към тавана.
- Няма значение. Каза, че слънцето днес е греело за теб! - усмихна се другата и се завъртя свенливо.
- Да, но... Не знам. Може би е приятелски жест просто и това е. - заключи тя.
- Ох хайде кажи му, че чакаш от снощи да ти пише!
- Няма! Ще се възгордее! - начумери се пак Алиса.
- Но ти му събираш песни цял ден... - недоумяващо погледна я огледалната й страна.
- Събирах му, и ще му събирам още... Но просто заслужавам повече. Заслужавам да знае какво да ми напише. Заслужавам не да ми го пише... а да ми го връчи. Обичам цветята му. Сега къде са ?
- И той е объркан навярно колкото теб. И не, не го оправдавам. - побърза да добави - Какво ще постигнеш като не му отговаряш ?
- Не знам... Толкова ми е трудно. Ако му кажа, че неговите думи чакам от 20 часа насам... и че съм изтръпвала цял ден при извъняването на телефона ми.... и че като чуя любима песен, която съм забравила, си я записвам в телефона, за да му я пратя... какво ? Ако ме вижда само като приятелка, с това си държание ще си остана само като такава. Винаги. Не искам да го губя. Не искам нещата да се променят към по-зле. Не мога. Свикнах с присъствието му и с вниманието му. Говорим на един език. Недостъпен за другите език. Защо живеем в материален свят ? Защо всички вместо тела, не сме само по души ? Ако беше така, той щеше да е моята половинка-душа. Единствената душа, която знае как да се оправя с моята. Как да я отсърди, как да я отплаче, как да я отмълчи.
Докато се усети Алиса разбра, че в крайна сметка си говори сама. Диалогът се бе превърнал в монолог. Тя можеше с часове да говори за него. Винаги имаше какво още да добави към описанието му. И въпреки това едни думи не стигаха, познанията й не стигаха за да разбере какво се случва. И наистина я беше страх да узнае. Поне не все още. И се моли никога да не става прекалено късно за това.

П.С. Да. Мога да пиша за теб постоянно. И стихове и романи и приказки. Но ти не ги чети.

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Once upon a heart... wait what ?

Искаше ми се следващата ми публикация да е стих. Но не намирам думи.
Колко стиха съм зарязала така... и пък само края... не ми идва идея за началото. Винаги музата ми идва за какви да са ми последните думи. А край без начало няма, нали ? Както във всичко. Как да сложиш на една любов край, когато не й е бил даден шанс за начало. И пак се луташ някъде в средата. Някъде сега, в случващото се и си търсиш разни неща. Търсиш си внимание, търсиш място, търсиш цветя пред вратата си. И знаци търсиш. Знаци, че евентуално не всичко е илюзия. А тази моя любов (време е да започна да говоря в 1во лице) е публикувана толкова много пъти. В цели 11 публикации разказвана, страдана и мечтана, че вече дори не знам какво да кажа за нея. За 3 години така и не разбрах дали е споделена или я е страх да се сподели. Но е любов. Независимо каква, любов е ! Успоредно с другите любови, тя винаги е била тази любов, която те носи на ръце след като си си скъсала пантофките от бягане "към или от" някоя от другите. Превързва ти раните и ги лекува със смях. За това е толкова силна може би. Но щеше ли, ако нямаше нещо, с което да бъде съпоставена ? Ако имах само нея... щеше ли да просъществува и до днес или след дълбоко вглеждане в минусите й и тя щеше да избледнее ? Не знам дали искам да разбера. Тази любов ми е нужна да си е до мен. А и той има нужда да съм до него. Показвал, казвал и доказвал го е. Ами ако и двамата си мислим, че сме във "френдзоната" на другия ? Ами ако постоянно се разминаваме в решенията си на-накрая да признаем какво се случва ? Ако, ако, ако.. oмръзна ми този съюз. Може би най-накрая всичките феи наоколо ще излязат прави - времето ще покаже.

събота, 28 януари 2012 г.

"Сблъсъкът на титаните" по романа на една Алиса

Пак на леглото си от сто и една розови възглавници. Пак с чаена чаша горски плодове в ръка. И
пак с разбъркани мисли по чекмеджетата в главата си. Взира се в големия бял лист и се чуди какво да напише за него... една дума не са си казали, а така й се иска да го разкаже. Да разкаже пеперуденото си чувство в момента, в който го види. Да разкаже и за сънищата си, в които той я познава и намира винаги, а тя го чака... чака да го докосне ненаушким. Да разкаже очите му, усмивката и красивите му до побъркване пръсти. Но тези неща са външното му вълшебство... А за вътрешното само знае, че е лудо влюбен в една прекрасна малка принцеса - сестричката му. Друго не знае. Но знае, че си приличат ужасно... усеща силният му характер (като нейният). Все едно се сблъсква с мъжкия си титанен вариянт. Подозира, че той е момчето, което от малка си е представяла като "мъжкото й аз". Знае, че е прикрито добър. Знае ли... по-точно й го сподели принцесата с капинената рокля - най -добрата й приятелка. Познавала го е преди тя да го срещне. И сега той обръща света й. Ама как й го обръща... тамън на 180 градуса. От които 28 Алиса вдига като температура след цяла прекарана лекция с него. Прекарана гледайки го, изучавайки линиите на врата, скулите и малките тръпчинки като се усмихне. Ах как й идва да го докосне... та той е само на сантиметри от нея. Да го придърпа и да му каже "ей ! тръгваш с мен към моята страна ! и без право на обжалване!". Но не става така, всички знаем. Тя го знае няй-добре. Научила се е да е търпелива и да чака. Научила се е, че едно искамгосега не е достатъчно, когато няма отъпкан път и смелост. Но този път е решила да не се отказва. Даже се закани на капинената си принцеса и на лудата си шапкарка, че няма !!! Само трябва да изяде няколко от онези мъфинчета, но не за смаляване и оголемяване... ами за смелост и търпение. Да си носи по едно в тъмносинята чантичка на звезди и да го изяжда във всеки момент на пречка или разочарование. Ще стане, Алиса си го усеща, просто трябва време.

Навила си е часовника за октомври.

четвъртък, 19 януари 2012 г.

Страната на Чудесата в Обърканост


Любовта идва ли с времето ? Пита се Алиса... отпива от чашата си чай и все повече и повече осъзнава колко лошо се е припознала. Ами така е, като желанието да срещне лудия си Шапкар остави разума и в златна музикална кутийка. Която в последствие се отвори и зазвуча мелодията на страха, огризенията и недостатъчността. И сега не може да си избие тази мелодия от главата, постоянно си я тананика. Да чака ли хипотетичните чувства, които далеч не притежава или да зареже всичко и да продължи да се бори за щастието си ? Ако я чуе Чеширският котарак сигурно ще й се изсмее. Той винаги й се смее. Казва, че ако не си се представя женена за въпросния герой, няма смисъл да е с него и останалото са излишни драми. Ах ако ставаше така. Пустия й разум да си беше останал в кутийката. Той е виновен, защото не иска за пореден път да обвинява сърцето си. И на него му е писнало от нея и е спряло да обича. Само се вълнува като види някой друг бял заек как притичва през пътя му. Но вече не му се ще да го проследи, изтощено е. Тя го опреличава на Хъмпти Дъмпти... всеки път го намира на ръба на някоя висока стена и го спасява от счупване. От повторно счупване. Та идва ли с времето любовта ? Задава отново въпроса си Алиса, усещайки че пак се е отклонила от темата... И от там се чу гласът на лилавия й еднорог - "Любов не идва, идва привъзрзаността и ти започваш да си мислиш, че е любов." Отново е прав, а никога не го слуша. И той се сърди. Как да каже на припознатия герой, че вече не го иска в приказката си ? Хъпти-дъмптестото й сърце не го позволява. При всяка такава мисъл й се обажда и чувството за отговорност, спомените й, когато на нея са й го казвали... Как ? И в момента Страната на Чудесата й се струва тясна и тиха, притихнала. Чакаща нещо отсамосебе си да се промени. Да се затвори за излишни герои и да чака само този, който е предначертано да заеме мястото си там. Но уви, Алиса знае, че това е невъзможно. Нищо, че в приказките няма невъзможни неща. Въздъхва и поглежда слънцето, само то й вдъхва наслада в тези снежни дни. Ако можеше да го допусне в себе си и да е само слънце и топлина... щеше да е повече от вълшебно. Вълшебно... тази думичка Алиса най-много обича, но все по-малко използва. Чудесата се увеличават, но не са вълшебни. И в чашата й с чай дори липсва вълшебство. Оставя я на дървената масичка и затваря очи.