Малко преди 21

Ако ти кажа, че си мил
ще останеш ли такъв до края ?
И покажа, че съм силна
или поне, ще се старая...
Ще ме хванеш ли кажи,
ще ме държиш ли без да пускаш ?
Дори когато те боли,
в теб да си остана гушната.
Ако призная, че си важен
рано ли ще ти се стори ?
На ушенце искам да ти кажа,
че със друг не искам да говоря.
Странно ли е, че когато
гледам през прозореца си търся теб ?
Между колите и хилядите непознати
очаквам твоето лице.
Ако ти кажа, че малко се страхувам
и вече нямам доверие на тъмнината,
ще поискаш ли наистина да ме целунеш
и да не изпускаш и за миг ръката ми ?
Ако те разкажа тази вечер във стиха си
това ще значи ли, че искам да съм с теб..
Или защото идва зима и е късно
и просто пиша изморени редове.
Не знам, спирам да се питам.
Искам просто да ти кажа две неща,
едното е че искам да опитам,
а другото е тайна, засега..

Заблудената Алиса

По - миналата нощ беше на-уникалната в живота ми. Най - пияната. Най - ненормалната.... и най - безпаметната. Но едно от нещата, които помня е, че пуснаха онази песен, която ти нарече наша. Не помня как съм набрала номера ти... как съм фокусирала че и съобщение да ти напиша. Не помня и какво съм казала.

Единственото, което знам е, че не беше редно. Че не бих го направила попринцип, не знам защо тогава го направих. Няма и да търся причина, няма да се оправдавам пред себе си, няма и обяснение да ти дам. Не мога повече да тичам след теб. Да те следвам и да се загубвам. Гледаш ме от далеч, изчакваш ме, за да те настигна и точно когато си помисля, че те хващам... ти отново се оказваш на километри от мен. А аз една заблудена Алиса в собствения си чудат свят. Не, не си моят Луд шапкар. Той не би ме оставил сама да се лутам без посока. Би ме научил на песен, която когато съм в беда да запея и да намеря пътя си. Ти си онзи пухкав бял заек, който не знае какво търси и за това не позволява да бъде намерен. Следвах те неотлъчно. Всички ми казваха да внимавам - белите зайци лъжат. Но аз им се скарвах „Грешите! Той е Лудият ми шапкар!''. Е, излиза, че не си. Така че, бягай, този път няма кой да те гони. Може някоя друга Алиса да тръгне след теб, но запомни... тази тук до болка беше истинска. Бягай. Аз оставам. И когато чуя смеха на моят Луд шапкар, ще разбера, че е дошъл, за да ме върне в Страната на чудесата.

Две тъжни луни

Отново ще се скрия, извинявай.
Не си виновен, аз си го реших.
Не се чуди, не се и обвинявай,
просто имам нужда, разбери.
Недей много да ми липсваш,
не мога постоянно да те чакам..
Ще накарам и сърцето си насила
да те поостави някак си .
Поне за ден, за два, за седмица,
не искам да съм ти позната..
Искам да разтворя златните си дневници
и да те разкажа на Луната.
Когато ми е тъжно, винаги я има.
Поглеждам я и тя ме приютява.
В синия си дом на чаша вино,
за нейното небе да ми разправя.
Гизди се за него всяка нощ
и го чака да се стъмни, за да го посрещне.
В скута й от звездно-сив разкож,
да я целуне и уморено да полегне.
Заспива, с пръсти във косите й,
заспива, с мириса на нея,
и тя заспива лежейки на гърдите му,
и се надява слънцето да не изгрее.
Но то изгрява и отново ги разделя..
Събуждат се далеч един от друг,
Тя прозрачна, а той без нея
ще гърми за да може да го чуе.
И така с Луната стаени в небосклона
роним си звезди от липсване..
а те ти падат нейде над балкона,

..за да си ме пожелаеш ако искаш.